Лора Роуланд - Цуамоно

— Убит е Дакуемон, племенникът на владетеля Мацудайра.

Яркият грим върху лицето на Кохейджи не успя да скрие как мускулите му потръпнаха от вълнение. Но Хирата не успя да прецени дали актьорът бе изненадан от новината, или бе притеснен от причината, поради която Хирата му я съобщаваше.

— Е, съжалявам за станалото — каза Кохейджи с подходящия тон, когато се говореше за смъртта на изтъкнат гражданин. — Как се е случило?

„Или не знае нищо, или смята, че е по-разумно да симулира неведение“, помисли си Хирата.

— Бил е намушкан смъртоносно с кинжал.

— О-хо! — възкликна тихо Кохейджи. Наклони леко глава на една страна и изгледа Хирата със смесица от любопитство и боязън. — А какво общо има смъртта му с мен?

— Ти познаваше ли го?

— Само бегло. Срещал съм го по увеселения, където наемат актьори да забавляват гостите. Само че… почакайте, един момент! — Кохейджи устреми ръце към Хирата с дланите нагоре и ги разклати. — Да не би да смятате, че имам нещо общо… Не съм виждал Дакуемон от месеци. От едно празненство в къщата на чичо му.

Но тук имаше връзка между Кохейджи и Дакуемон и може би нещо общо между двете убийства.

Хирата каза:

— В нощта на убийството на главния старейшина Дакуемон е бил в имението му. Не го ли видя тогава?

Макар че Кохейджи поклати глава, лицето му придоби придирчиво изражение.

— Нямах представа, че е бил там.

„Дори и Кохейджи да не е видял Дакуемон, Дакуемон може да е видял Кохейджи“, предположи Хирата.

— Освен това — заяви актьорът — защо ми е да го убивам, след като двамата почти не се познаваме?

„А и какво може да е видял Дакуемон да прави Кохейджи?“, запита се Хирата. Може би впоследствие по някакъв начин актьорът бе установил, че Дакуемон го е видял, и го бе убил, за да му попречи да се разприказва. Но ако Дакуемон е видял убийството, защо не го каза, когато Сано го разпитваше? Хирата взе да губи надежда, че разкриването на едното убийство щеше да разреши и двете.

— Вижте — каза Кохейджи, — избрали сте не когото трябва. Сигурен съм, че началникът ви ще се зарадва, ако ми припишете и двете убийства, само че аз не съм убил нито Дакуемон, нито Макино. Окицу ще се закълне в това. Както и хората в театъра.

Въпреки че продължаваше да отрича категорично, актьорът бе загубил самонадеяността си. Самурайските му одежди и грим контрастираха трагично със страха му от унищожение. Точно в този момент завесата над вратата се повдигна. В стаята мушна глава мъж с навъсено лице.

— Време е да излизаш на сцената. Не се бави! — нареди той на Кохейджи и изчезна.

Кохейджи въздъхна с искрено облекчение, сякаш спасен на ръба на катастрофата. Изтича покрай Хирата, който го остави да си тръгне, поне на този етап. Преди да се втурне навън, актьорът подхвърли:

— Ако онази нощ Дакуемон наистина е бил в имението на Макино, може той да е убил главния старейшина. Това, че е мъртъв, не означава, че е невинен. Защо не се поразтърсите в тази посока?

Точно това трябваше да направи, след като разпиташе и Тамура — другия заподозрян, когото Сано му бе наредил да разследва.

Пиесата се стори на Кохейджи най-дългата в живота му. Той пя и крещя гневно, обикаля сцената победоносно, ухажва красиви жени, сражава се във вълнуващи битки. За първи път одобрителните възгласи и възторжените аплодисменти на публиката изобщо не го интересуваха. Мислеше единствено за посещението на главния васал на сосакан сама и за това, че положението му се бе влошило драстично. Бе достигнал апогея на успеха и единствената му грижа в момента бе да отблъсне демоните на унищожението, чийто горещ дъх вече усещаше във врата си.

Веднага щом пиесата свърши, той се втурна в гримьорната си, припряно свали грима и смени костюма си с всекидневни дрехи. Изтича на улицата и зърна един свободен паланкин.

— Отнесете ме в крепостта Едо — извика на носачите и скочи вътре.

Докато паланкинът подскачаше по криволичещите улици, размишляваше за безкрайния низ от добър и лош късмет, който го следваше през целия му живот, сякаш бе роден под звезда, която ту блестеше ярко, ту угасваше в непредсказуеми фази. Бе имал късмета да се роди в семейство на богат търговец, ала баща му бе починал, оставяйки само дългове. На деветгодишна възраст се бе озовал на улицата, принуден да проси, да краде и да продава тялото си. Непрестанно бягаше от полицията, биеше се с по-големите момчета, които се опитваха да откраднат парите му, спеше под мостовете.