Лора Роуланд - Цуамоно

Рейко носеше поднос, отрупан с храна и напитки, по коридора на личните помещения на главния старейшина Макино. След като часове наред бе прала под зоркия надзор на икономката Ясуе, тя бе по-изтощена и от най-натоварените тренировки по бойни изкуства. Дрехите й бяха мокри, мръсни и просмукани от пот. На мястото, където Ясуе я бе ударила, й бе излязла цицина, а порязаният й пръст пареше болезнено от сапунената луга, използвана в пералнята. Не искаше повече да докосне и една мръсна завивка или долна дреха! Когато Ясуе й нареди да сервира вечеря на актьора и наложницата, Рейко се зарадва на възможността поне за малко да се отърве от изнурителната работа и да ги наблюдава.

Тя коленичи при отворената врата към стаята на Кохейджи и клатушкайки се, с усилие премина прага, като едва успяваше да задържи подноса. Помещението бе светло и топло от горящите фенери и многобройните мангали с дървени въглища. Вътре, заобиколен от дървени стойки с увесени по тях пъстри театрални костюми, Кохейджи и Окицу се бяха излегнали върху наредените по пода възглавници и се смееха дружно на някаква шега. И двамата бяха облечени в ярки копринени халати. Той бе положил глава в скута й. Оставяйки подноса до тях, Рейко си помисли, че днес бе научила и още нещо, освен това, че главният старейшина Макино имаше твърде странни сексуални привички и че неговият главен васал се бе държал подозрително. Нямаше никакво съмнение, че неговата наложница и гостуващият в дома му актьор бяха любовници.

— О, чудесно, храната ни е тук! — възкликна Окицу. — Умирам от глад.

Тя сякаш не забелязваше Рейко; апетитните блюда със сашими, печени скариди, сладки питки и разни други деликатеси бяха погълнали цялото й внимание. Кохейджи хвърли към Рейко преценяващ поглед, с който най-вероятно реагираше на всяко женско присъствие около себе си. Тя видя как очите му регистрираха невзрачната й външност и я определиха като недостойна за интереса му. Той каза на Окицу:

— Нахрани ме.

Окицу взе да слага хапки в неговата и в своята уста. Рейко постави каната със саке да се затопли върху един мангал. Тя беше доволна, че се бе предрешила успешно, в резултат на което Кохейджи и Окицу изобщо не й обръщаха внимание. В същото време обаче неочаквано за самата себе си усети, че гордостта й е уязвена. Макар че през целия си живот бе обект на възхищение заради красотата си и на уважение заради високото си социално положение, за тези хора тя не представляваше нищо.

— Не е ли прекрасно, че можем да бъдем заедно, без да се налага да се промъкваме крадешком? — попита Окицу, докато поднасяше на Кохейджи една скарида.

Той сдъвка хапката и я глътна.

— Да, несъмнено. Правенето на любов в градината посред нощ представляваше известно неудобство. Но пък криенето и напрежението, че някой може да ни види, правеха преживяването още по-вълнуващо.

Той погледна Окицу похотливо и я погъделичка по ребрата. Окицу се изкиска.

— Палавнико! — възкликна тя и го плесна. — Вечно се страхувах, че Макино ще разбере какво правим. Ако се беше досетил, щеше да се разгневи.

Кохейджи изсумтя пренебрежително.

— Това е най-малкото. Макино беше ревнив дъртак. Щеше да изхвърли и двама ни от къщата. Ти щеше да бъдеш принудена да се върнеш в предишния си бордей. А аз повече нямаше да видя сцена, защото той щеше да заповяда на всички собственици на театри да не ми дават роли.

Рейко потръпна от вълнение. Дали пък Макино наистина не беше разкрил любовната връзка между Кохейджи и Окицу? В такъв случай бе възможно някой от двамата да го е убил, за да му попречат да им навреди.

— Но сега вече няма защо да се притесняваме заради стареца. Всичко е прекрасно. Толкова си умен!

Окицу въздъхна блажено. Тя сложи в устата на Кохейджи сурова риба тон и го погали по бузата.

— Така е — отвърна Кохейджи, наслаждавайки се на възхищението й.

Дали Окицу имаше предвид, че той е бил достатъчно умен да ги отърве от мъжа, стоящ помежду им? Рейко си представи как актьорът пребива Макино до смърт и как после тика трупа му обратно в леглото.

— Обожавам те — промълви Окицу, вперила в Кохейджи възхитен поглед.

— Зная — отвърна Кохейджи със самодоволна усмивка.

Той посочи към каната със саке и махна на Рейко. Тя покорно наля питиета за двойката. Те продължаваха да не я забелязват. Тя се почувства невидима точно както бе казала на Сано, че ще се случи. Болката от наранената й гордост отстъпи място на очакването. Дали бе възможно двамата да са толкова глупави, че да разкрият истината за убийството, тъй като изобщо не подозираха, че тя е шпионин? Окицу отпи от сакето и погледна свенливо към Кохейджи над ръба на чашката си.