Лора Роуланд - Цуамоно

— След като трябва да разследвате този актьор, не е ли по-добре да започнете от мястото, където е давал представления? Току-що подминахме „Накамураза“, ако случайно не сте забелязали — обърна се Ибе към Сано, докато двамата, съпровождани от своя антураж, яздеха през района на театър „Сарууакачо“.

Той махна с ръка към един от театрите на широката улица. Афиши на фасадата му изобразяваха Кохейджи и обявяваха заглавието на пиесата: „Любовните приключения на един самурай от Едо“. Мъж и жени се редяха на опашка пред будките за билети край този и останалите театри. От прозорците на горните етажи се носеха аплодисменти, песни и смях.

— Ще тръгнем от мястото, където Кохейджи е започнал кариерата си — отвърна Сано.

Интуицията му подсказваше, че там щеше да научи повече, но не си направи труда да обясни това на Ибе или на хората на владетеля Мацудайра, които бяха против това той да следва някакви свои предчувствия, вместо да се занимава със заподозрените, чиято вина според тях трябваше да докаже. Той отведе групата в „Кобикичо“ — един по-малък театрален квартал. Тук театрите бяха невзрачни и неугледни, а публиката се състоеше изцяло от мъже. Те се тълпяха в чайните, пиеха саке, играеха карти и залагаха на бой с петли. Други изпълваха улиците в дирене на различни забавления. Собствениците на близките чайни се втурнаха навън да поздравят Сано и антуража му.

— Ще желаете ли компаньон за вечерта?

— Мога да ви уредя с най-красивите актьори!

— Една жълтица, и ще е ваш от падането на завесата до разсъмване на следното утро!

Сано знаеше, че районът „Кобикичо“ бе известен като сборище на привържениците на любовта между мъже. Той осигуряваше повече постъпления от мъжка проституция, отколкото от продажба на билети. Улиците гъмжаха от юноши, които предлагаха безплатни билети и съблазняваха мъже да посетят представленията им. Мъже подвикваха приканващо на младежи, които се бяха надвесили навън от прозорците на втория етаж. Сано учтиво отклони всички предложения, макар че неколцина от спътниците му загледаха момчетата с интерес. Може би някои от актьорите се наслаждаваха на секса между мъже колкото и ухажорите им, но той знаеше, че младите и неизвестни изпълнители заработваха толкова малко, че ако искаха да ядат, трябваше да се продават. Следователно „Кобикичо“ бе плътският рай за богаташите, които жадуваха за момчета.

Щом стигнаха театър „Овари“, Сано и придружаващите го слязоха от конете и ги оставиха на грижите на конярите. Пред запуснатата дървена постройка се въртяха полицаи, готови да потушат шумните свади, които често избухваха, когато мъжете почнеха да се карат за своите любими актьори. Влизайки в театъра, Сано установи, че в момента върви представление. На повдигната сцена, осветена от прозорците на тавана, със спуснато в дъното платно, върху което бе изрисувана гора, един актьор в одежди на селянин пееше сантиментален дует с оннагата, облечен като куртизанка. Съпроводът се осъществяваше от неколцина музиканти, които свиреха доста фалшиво. Множество мъже изпълваха местата покрай стената и отделенията пред сцената. Публиката избухваше в дрезгави възторжени викове. Въздухът бе задимен от пушещи лули.

Докато актьорът пееше, един самурай от публиката се изправи и извика:

— Ебисуя сан, ето знак за моята любов към теб!

Той измъкна кинжал, отряза кутрето си и го хвърли на оннагата. Опита се да скочи на сцената, но полицаите го отблъснаха. Никой не изглеждаше особено впечатлен от инцидента, който съвсем не бе необичаен в „Кобикичо“. Изпълнението продължи без пауза. След това публиката се изсипа от театъра. Сано поведе своите надзорници и детективи към един възрастен мъж, който стоеше под сцената.

— Вие ли сте собственикът? — попита го Сано.

— Да, господарю.

Имаше повдигнати рамене, които стигаха до ушите му, а кичури бели коси ограждаха плешивото му теме. Той подвикна към актьорите, които се разтакаваха по сцената и пушеха:

— Какво си седите там! Сменете декорите за следващото представление!

Актьорите, които очевидно бяха и сценични работници, свалиха задното платно. Ебисуя, изпълнителят на женските роли, работеше, стиснал лулата си между начервените си устни. Собственикът попита Сано:

— С какво мога да ви услужа?

Говореше вежливо, но изражението му бе кисело. Сано се представи.

— Разследвам делата на Кохейджи. Нужна ми е помощта ти.

— Съжалявам, но не познавам актьор с такова име.