Лора Роуланд - Цуамоно

— Познава, познава — обърна се Ебисуя към Сано.

Той изостави женския си фалцет, а мъжкият му тембър прозвуча в странен контраст с женските му одежди. Актьорът вирна брадичка към собственика.

— Паметта му съвсем се е скапала. Кохейджи работеше тук, преди да се премести в „Накамураза“, да се откаже от ролите на момичета и да почне да играе самураи.

Сано с интерес установи, че Кохейджи някога е бил оннагата. Дали все още играеше роли на жени — ако не на сцената, може би в тесен кръг? Откъснатият ръкав на местопрестъплението бе от кимоно на Окицу, но кой го бе носил в нощта на убийството?

— Много си ми е добре паметта! — отсече гневно собственикът, след което посочи Ебисуя: — Ти внимавай какво говориш, да не ти изхвърля мързеливия задник на улицата.

Ебисуя хвърли към Сано поглед, който подсказваше, че работодателят му е неискрен, но че той иска да си запази работата.

— Сега се сещам за кого говорите — обърна се собственикът към Сано. — Трябва да съм наел Кохейджи преди десет-единайсет години. Дадох му възможност да започне в театъра, но той продължи напред към по-големи и по-добри неща. Какво е сторил?

— А ти защо реши, че е извършил нещо лошо? — реагира Сано.

— Иначе детективите на шогуна нямаше да дойдат да разпитват за него. А всички тия актьори са си беля.

— Кохейджи е заподозрян в убийство — намеси се Ибе, загубил търпение.

Пореден празен поглед от страна на собственика.

— Кой е убитият?

— Неговият покровител. Главният старейшина Макино — Ибе говореше, натъртвайки думите, с презрителния тон, запазен за идиоти.

— О-хо — възкликна собственикът.

— Кохейджи тук ли се е запознал с главния старейшина? — попита Сано.

Върху лицето на собственика се изписа неопределено изражение.

— Сигурно. И да не е било тук, станало е в някоя от чайните наоколо. Така е обикновено.

Сано взе да се съмнява, че мъжът действително си спомня кой е Кохейджи, какво оставаше за нещо повече. Онова, което бе казал за Кохейджи, се отнасяше за почти всички актьори.

— Това не ни говори нищо — заяви Ибе ядосано.

Хората на владетеля Мацудайра също изразиха мнение, че Сано трябва да приключи разговора. На сцената Ебисуя нагласяваше новото платно. Той улови погледа на Сано и кимна към задната врата.

— Можем да тръгваме тогава — каза Сано, спечелвайки одобрителни кимвания от хората на Мацудайра и изпълнен с подозрение поглед от Ибе.

Пред театъра Сано каза на детективите си:

— Идете да поговорите с хората из района и вижте дали знаят нещо за Кохейджи.

Детективите се разделиха и поеха надолу по улицата. Хората на Мацудайра и Ибе поеха по петите им. Сано се обърна към Ибе:

— Моля да ме извините за момент.

Той пое нататък по алеята между постройката на театъра и съседната чайна, все едно възнамеряваше да използва тоалетната. Плътно до стената бе застанало младо момче с вдигнато над кръста му кимоно. Стенещ и пръхтящ самурай проникваше на тласъци в голите му задни части. Сано се промъкна покрай двойката и зави зад ъгъла. Зад театъра имаше вонящи отходни места в открити дървени клетки. Близо до тях се въртеше оннагата. В първия момент Сано не го позна — бе свалил перуката си, женските одежди и грима. Сега Ебисуя носеше черна роба и бе с ниско подстригани коси. От лулата между пръстите му се виеше дим.

— Имаш да ми кажеш нещо за Кохейджи ли? — попита Сано.

— Ще ви помогна, ако и вие ми помогнете.

Бе минал трийсетте — вече остаряваше твърде много, за да храни някакви надежди, че ще стане звезда. Протегна ръка за пари и Сано видя по нея белези — от саморъчно нанесени рани с нож, целящи да убедят покровителите му в любовта му към тях. Вероятно и той също както много други актьори по такъв начин се бе опитвал с нежности да убеди мъже да го откупят от театъра, който притежаваше актьорите така, като бордеите — куртизанките. Освен това остаряваше и скоро вече нямаше да може да привлича и покровители. Чертите му бяха красиви, но сковани заради отчаянието, което го бе принудило да се пазари със служител на Токугава.

— Говори! — заповяда му Сано. — Ако информацията ти е ценна, ще платя.

Ебисуя кимна мрачно и отдръпна ръката си.

— Не обичам да разказвам истории за колеги, но имам да си връщам на Кохейджи. Когато го наеха, аз бях стажант в театър „Овари“. Преди да дойде, получавах най-добрите роли. След това Кохейджи взе да играе главните роли, които трябваше да бъдат мои. Той не е по-талантлив от мен… просто го бива повече да се слага на подходящите хора.