Лора Роуланд - Цуамоно

Взе една кърпичка и изтри ружа и бялата пудра от лицето и устните си. Зъбите й, боядисани в лъщящо черно според обичая за омъжените жени от висшето общество, издаваха социалното й положение. Рейко ги търка с четка, докато избледняха до убито сиво. Надяваше се, че никой нямаше да забележи обръснатите й вежди — друг белег за класова принадлежност и мода. Махна фибите от блестящите си, дълги до кръста черни коси, после отвори един мангал с дървени въглища, гребна с шепа от пепелта и я втри в косите си, докато станаха сплъстени и сивкави. Прибра косите в семпъл кок, закрепи го с фиби и се усмихна на образа си в огледалото. Сивите кичури убиваха естествената й красота и я състаряваха с двайсетина години. Удовлетворението от успешната промяна на външността й почти потисна страха от това, че й предстоеше да напусне своята безопасна територия.

Тя привърза кинжала към бедрото си под полите на робите, сложи си наметката и пренареди вързопа си, който взе на излизане от стаята. Тръгна прегърбена по коридора с походката на възрастна жена. Завивайки зад един ъгъл, видя баща си — облечен в черната си тога на съдия, — който вървеше срещу нея. Рейко бе стъписана. Беше се надявала да не го срещне, защото не искаше той да знае какво възнамеряваше да извърши. Но вече нямаше как да го избегне — той я бе забелязал. Сви се в напрегнато очакване, докато той приближаваше… но баща й отмина, без да я погледне. Не я бе познал! Беше помислил, че е някоя от прислужниците му. Рейко потисна порива си да се изкиска щастливо, че маскировката й бе преминала първата проверка, след което бързо напусна къщата.

На улицата зърна двама селяни, които носеха празно каго. Тя им махна, качи се на каго и им каза да я отнесат в крепостта Едо. Докато тичешком я пренасяха покрай оградените със зидове имения, тя се чувстваше уязвима без обичайния си ескорт. Трепереше на студения вятър, лишена от подслона и сигурността на своя паланкин. Подминаваха я самураи конници, които се извисяваха заплашително над нея. Без одеждите и украшенията, типични за ранга й, мъжете почти не я забелязваха, но невидимостта й бе противоречива благодат. Ако някой от многобройните крадци или мародери в Едо я нападнеше, никой нямаше да й се притече на помощ. Тя изпита странното тревожно усещане, че е загубила уменията си, както и самоличността си. Как изобщо щеше да научи нещо полезно за съпругата или наложницата на главния старейшина Макино? Как щеше да се защити, дори и с кинжала, скрит под полите й?

Рейко се съпротивяваше на коварната паника, която я причакваше, за да я впримчи в капана си. Молеше се поредният пристъп да не я връхлетеше сега, докато откритото каго я носеше по улицата за разходка извън крепостта Едо. Високите зидове, кули и покриви, които се мержелееха горе на хълма, за нея вече не означаваха уютен дом или безопасност. Вместо това крепостта заявяваше мощта на режима на Токугава и бе сигнал за опасност за несретници… като нея. В този момент носачите на каго спряха близо до портите.

— Слизай! — заповядаха й те. — Плащай веднага!

Тя с неохота слезе от стола сред войници и служители, които изпълваха улицата. Докато плащаше на носачите, забеляза червендалест набит самурай, който бе застанал при портите на крепостта и оглеждаше тълпата. Рейко разпозна Номура, капитан от стражата на двореца и приятел, когото Сано бе помолил да я посрещне на това място и да я отведе в имението на главния старейшина Макино. Той я видя и се приближи.

— Ти ли си Еми? — попита, назовавайки я с името, което Сано й бе измислил.

— Да, уважаеми господарю.

Рейко се поклони, осъзнавайки, че той не я бе познал, макар че я бе виждал, когато бе придружавала дамите от двореца на излети, а той бе предвождал ескорта им.

— Да тръгваме тогава — подкани я Номура и се отправи към портите на крепостта.

Рейко го последва. Пазачите я пуснаха, защото Номура поръчителстваше за нея. Благодарение на авторитета му тя минаваше без проблеми покрай стражите при пропускателните пунктове по проходите. Сърцето й блъскаше в гърдите, докато вървяха по познатите улици на района, в който бяха жилищата на вишестоящите служители. Скоро пристигнаха в имението на главния старейшина Макино. Над портата бе провесено черно траурно платно. Къщата изглеждаше зловеща като зандан. Номура съобщи името и ранга си на пазачите в стражницата.

— Трябва ми управителя на имението — заяви той.

Те проводиха човек да съобщи за него и не след дълго на портала пристигна самурай. По външен вид доста приличаше на Номура.