Лора Роуланд - Цуамоно

— Не трябва да караме негово превъзходителство да те чака. По-добре побързай да се явиш при него.

— Да, уважаеми татко — каза Йоритомо и послушно се изправи.

Но Янагисава долови в маниера му скрита неохота. Той почувства безпокойството, което бе отекнало като продължителен неблагозвучен акорд в душата му още когато за първи път бе предоставил собствения и си син в ръцете на господаря си. Знаеше от опит, че хилавото застаряващо тяло на шогуна предлагаше твърде малко удоволствие дори и на партньор, който харесваше любовта между мъже. Сексът с шогуна можеше да събуди у Йоритомо единствено отвращение. Спомняйки си твърде добре как собственият му баща го бе използвал по подобен начин, с цел да увеличи богатството на семейството, Янагисава изпитваше вина, срам и жалост към своя син. Той побърза да застигне Йоритомо при вратата, сложи ръце на раменете му и се взря в ясните наивни очи, които в отговор се впериха в неговите.

— Ти разбираш защо е необходимо да доставяш удоволствие на шогуна, нали?

— Да, уважаеми татко — отвърна Йоритомо. — Трябва да изместя племенника на владетеля Мацудайра като безспорен наследник. Когато шогунът умре, аз трябва да го наследя като диктатор на следващия режим.

Янагисава бе упражнявал този урок с Йоритомо през всичките пет години, откакто бе избрал момчето като най-добрия кандидат за осъществяване на политическите си амбиции.

— И защо именно ти? — попита Янагисава, горящ от желание да се увери, че Йоритомо си спомня добре целия урок.

— За да мога да управлявам Япония с ваша помощ, уважаеми татко — отвърна предано Йоритомо — За да можем заедно да упражняваме върховната власт над всички останали.

— Какво ще се случи, ако шогунът умре и ти не го наследиш? — попита Янагисава.

— Ще загубим покровителството на негово превъзходителство и вашия контрол над бакуфу отвърна Йоритомо. — Ще станем уязвими за враговете си. Аз трябва да стана следващият диктатор, защото това е единственият начин да подсигуря оцеляването ни при смяна на режима.

В гласа на младежа звучеше убеденост. Той се беше изправил в решителна поза, готов да постигне поставената му от Янагисава цел. Дворцовият управител си каза, че оцеляването оправдаваше обучаването на Йоритомо, как да се държи като изкусен прелъстител на шогуна. Владетелят Мацудайра би сторил същото с Дакуемон, ако племенникът му не бе избрал доброволно този път. Дакуемон — развратник, достатъчно опитен както с мъже, така и с жени, нямаше нужда от уроци, как да доставя удоволствие на шогуна. Въпреки това Янагисава не можеше да се отърси от натрапчивото чувство за вина към Йоритомо.

— Даваш ли си сметка, че онова, което правим, ми причинява не по-малко болка, отколкото на теб? — попита той разпалено. — Осъзнаваш ли, че ако имаше някакъв друг начин, нямаше да искам толкова много от теб?

— Да, уважаеми татко — отвърна Йоритомо със съвършена, пламенна искреност. — С радост ще направя всичко, което пожелаете, защото вие знаете кое е най-добро и за двама ни.

— Благодаря ти, сине. Надявам се, че някой ден и ти ще ми благодариш.

Смирен от отношението на Йоритомо, обзет от любов, Янагисава го стисна за раменете и после го пусна. Йоритомо протегна ръце, сякаш за да прегърне баща си. Янагисава бе връхлетян от внезапен спомен за едно малко момче, което тичаше да го поздрави.

После Йоритомо очевидно се сети, че вече не е дете. Отпусна ръце, поклони се и излезе от стаята. Тревога и съмнения измъчваха Янагисава. Ако замесеха името му с убийството на главния старейшина Макино и ако загубеше битката срещу владетеля Мацудайра, тогава Йоритомо щеше да остане единственото му упование за бъдещето.

Госпожа Янагисава и Кикуко надникнаха през вратата на кабинета на дворцовия управител. Той бе седнал зад бюрото си. Ръката му стискаше четчица за писане и се движеше бързо, изписвайки страницата с елегантен почерк. Сърцето на госпожа Янагисава заби учестено от вълнението, което винаги я изпълваше, щом се озовеше близо до него. Без да вдига поглед, дворцовият управител й каза:

— Не стой там, влез вътре!

Госпожа Янагисава пристъпи плахо напред. Атмосферата в стаята бе наситена с еротичната енергия, която съпругът й излъчваше. Той вдигна поглед и видя Кикуко, която я следваше. Лицето му помръкна.

— Колко пъти да ти повтарям, че не желая да я виждам? — избухна той.

Госпожа Янагисава знаеше, че той не искаше да му се напомня фактът, че е баща на идиот, макар че според него вината за недостатъците на Кикуко бе на съпругата му. Но госпожа Янагисава се надяваше, че някой ден той ще оцени колко красива и мила е Кикуко. Отношението му към дъщеря им й причиняваше болка, но дори това мъчително чувство не можеше да накърни любовта й, нито потребността й да бъде до него.