Лора Роуланд - Цуамоно

Хората му извадиха мечовете си и ги насочиха към Сано, Хирата и Ибе. Сано си даде сметка, че борбата за власт вече бе покварила владетеля Мацудайра. Честният, благороден и достоен мъж, какъвто бе преди време, никога нямаше да прибегне към насилие, за да подчини другите на волята си. Щом хората на Мацудайра тръгнаха към тях, Сано, Хирата и Ибе отстъпиха назад. Те инстинктивно посегнаха към мечовете си, които стражите бяха отнели.

Внезапно се разнесе младежки глас:

— Прибери кучетата си, уважаеми чичо.

Сано видя в двора да влиза млад самурай. Беше двайсет и няколко годишен, с мъжествено красиво лице, със силно, атлетично телосложение и напета походка. Носеше бронирана туника и предпазители на краката, а на кръста му висяха двата му самурайски меча. Следваха го двама помощници, които носеха шлема и копието му. Сано разпозна в младежа Дакуемон.

— Аз очаквах сосакан сама — каза той на владетеля Мацудайра, след което се поклони галантно на Сано. — Дойдох веднага щом разбрах, че сте тук. Чух разговора ви с чичо ми и разбрах, че искате да ме видите. С радост ще разговарям с вас.

Изненадан от отношението на Дакуемон, Сано погледна към владетеля Мацудайра. Мъжът заяви с предупредителен тон:

— Не бъди глупав, племеннико! Гледай собствените си дела и ме остави да се оправя с това.

— Понякога и малко отзивчивост върши повече работа от заплахите — маниерът на Дакуемон граничеше с презрение към грубото отношение на владетеля Мацудайра към Сано. — За мен честното и открито поведение пред сосакан сама е най-добрият начин да го накарам да повярва, че не съм убиецът, когото издирва.

— Опитвам се да те защитя — заяви владетелят Мацудайра, явно слисан от готовността на Дакуемон за съдействие. — Или прави каквото ти казвам, или рискуващ да си навлечеш последствия, за които после ще съжаляваш.

Сано предполагаше, че ако Дакуемон действително станеше следващият шогун, владетелят Мацудайра трудно щеше да упражнява контрол над него. Освен това се запита доколко силна бе верността на Дакуемон към чичо му.

— Не се тревожи, чичо — Дакуемон вдигна ръка в успокоителен жест. — Знам какво правя. Питайте ме каквото пожелаете.

Владетелят Мацудайра впери гневен поглед в двамата. Колкото и да не му се искаше да засегне чичото, Сано не можеше да пропусне възможността да разпита племенника.

— Ходил ли си при главния старейшина Макино в имението му в нощта на убийството?

— Да — отвърна Дакуемон.

Сано бе озадачен; той бе очаквал Дакуемон да отрече, че е бил на посещение при Макино, и да предложи алиби за нощта на убийството.

— Защо си бил при главния старейшина?

— За да уредя някои недовършени дела, които имахме с него — отвърна Дакуемон. — Преди няколко месеца бях решил, че главният старейшина може да бъде ценен съюзник. Затова започнах да правя опити да го спечеля на наша страна. Но той всеки път ми отказваше. Онази вечер обаче ми прати покана да го посетя. Когато пристигнах, ми каза, че е решил да се присъедини към нашата фракция.

Сано бе удивен. Видя, че върху лицата на Хирата и Ибе се изписа изумление.

— Нима искаш да кажеш, че главният старейшина Макино е възнамерявал да се откаже от съюза с дворцовия управител Янагисава?

— Точно това искам да кажа — потвърди Дакуемон.

При все това изглеждаше невъзможно. Макино и Янагисава бяха близки съратници през всичките четиринайсет години на управление на шогуна. Сано не бе чувал и най-малък намек за разрив помежду им.

— Макино никога не би предал моя господар! — възкликна гневно Ибе. — Неговата вярност беше безусловна. Никога не би изоставил дворцовия управител, особено в тези времена!

— Съжалявам, че трябва да ви разочаровам, но го стори — коравосърдечният тон на Дакуемон говореше, че не изпитва и най-малко съжаление.

— И защо му е било на Макино да дезертира? — попита Сано, все още недоумяващ.

— Аз го убедих, че нашата фракция вероятно ще излезе победител в една война срещу дворцовия управител Янагисава — отвърна Дакуемон, — а той искаше да бъде от страната на печелившите.

Ибе понечи да възрази, но после се отказа и замълча. Изглеждаше така, сякаш цялостното му възприятие за света се бе променило. Сано си даде сметка, че с историята на Дакуемон можеше да отпрати разследването в съвсем различна посока.

— Тъй че, както виждате, аз не съм имал причина да убия Макино — заключи Дакуемон. — Той вече не беше враг. Спечелвайки го на наша страна, ние си осигурявахме мнозинство в съвета на старейшините. Той можеше да повлияе на шогуна в наша полза. В мой интерес беше да е жив.