Лора Роуланд - Цуамоно

Главата й увисна на една страна; тялото й омекна, натежа в ръцете му, изплъзна се и се свлече на пода.

— Окицу! — възкликна актьорът.

Тя лежеше безчувствена; дългите й ресници, засенчили бледите й страни, не потрепваха, устата й бе полуотворена. Хирата гледаше смутен, а Кохейджи коленичи до нея и взе отпуснатата й ръка в своята.

— Кажи ми нещо, Окицу!

Вижте какво направихте! Тя има нужда от лекар. Трябва да го доведа незабавно! — отсече той и побягна от стаята.

— Върни се! — викна след него Хирата. Актьорът не се подчини. Хирата потупа страните на Окицу, опитвайки се да я свести. Тя дишаше, но не идваше на себе си.

— Вървете и хванете Кохейджи! — заповяда Хирата на Ибе.

Ибе само се ухили:

— Това не е моя работа. Спомнете си какво казахте — аз съм тук само да наблюдавам.

Хирата кипеше вътрешно.

— Много нещо свършихте тук — отбеляза подигравателно Ибе. — Надявам се да сте доволен.

Хирата преглътна отговора, който щеше да му докара още по-големи неприятности с Ибе. Щеше му се да застене от отчаяние. Бе успял да разклати алибито на Окицу и бе установил връзка между нея и убийството. Но ако тя въпреки лъжата си не бе убила Макино, той щеше да навреди на едно невинно момиче. Но дори и да бе виновна, на този етап не бе успял да изтръгне от нея никакви факти. Беше отслабил и алибито на Кохейджи, но актьорът му беше избягал.

Случилото се бе едно неблагоприятно начало на диренето, от което зависеха достойнството му пред Сано, както и собствената му чест.

— Простете, ако не разбирам какво е онова, за което трябва да говорим днес, а не сме обсъдили вчера — заяви Тамура на Сано. Те стояха пред къщата на Макино, на верандата, където Тамура бе довел Сано, след като сосакан сама бе пожелал да разговарят насаме. Двамата се бяха опрели с лице един към друг на парапета на верандата с изглед към градината. Мъгла и облаци замъгляваха гледката към двореца, разположен над административния район. Наоколо се въртеше Отани. От стрехите над тях капеше дъжд и мокреше дъсчения под. Сано подозираше, че главният васал на Макино бе избрал това студено и неуютно място, за да съкрати разговора им.

— Има няколко въпроса, които бих желал да изясня — каза той.

Вперил настоятелен поглед в него, Тамура се навъси.

— Казах ви, че открих господаря мъртъв в леглото му. Какво по-ясно от това?

— Нека поговорим за времето, преди да откриеш главния старейшина Макино. Кога за последен път го видя жив?

— След вечеря, преди убийството — отвърна Тамура с вяло усилие да угоди на Сано.

— Какво се случи тогава?

— Попитах главния старейшина Макино дали има нужда от нещо, което да сторя за него. Той каза, че не, и се оттегли в личните си помещения.

— А ти какво направи след това?

— Извърших обичайния си вечерен обход на имението. Проверих дали стражите покриват определената територия и дали портите се охраняват достатъчно добре. Моят помощник ме съпровождаше и може да потвърди думите ми.

— А после? — подкани го Сано.

Тамура се поколеба за миг, достатъчно дълъг, за да подскаже на Сано, че главният васал бе решил да пропусне или да промени нещо в последователността на събитията.

— Оттеглих се в стаята си.

След разговора със съпругата на Макино Сано лично бе огледал жилището на Тамура, което се състоеше от спалня и прилежащ кабинет, разположени в частта на постройката, перпендикулярна на онази, в която се намираха стаите на Макино. Сано бе забелязал подвижната плоскост, която отделяше спалнята на Макино от кабинета на Тамура. Не се изненада, че претърсването не бе довело до нищо, което би представлявало интерес за следствието. Тамура бе достатъчно умен да се сети, че Сано ще държи да направи оглед на стаите му, и най-вероятно бе унищожил всичко, което по някакъв начин би могло да го свърже с престъплението. В кабинета се намираха само документи, отнасящи се до управлението на имението. В спалнята бяха малкото дрехи да Тамура, завивките и още няколко вещи от първа необходимост, всички в изряден ред. В специален шкаф бяха прибрани бойните му одежди и много оръжия. Всеки меч, кинжал или тояга си имаше свое точно място. Сано отбеляза наум, че нито едно от тях не беше празно и че по оръжията нямаше петна от кръв. Ако Тамура бе използвал някое от тях за убийството на Макино, очевидно после го бе почистил и прибрал на място.

— Какво прави, след като се прибра в жилището си? — попита Сано.

— Работих в кабинета си докъм полунощ — отвърна Тамура — и после си легнах.