Лора Роуланд - Цуамоно

— Попита ли стражите дали не са чули, или видели нещо необичайно предишната нощ?

Хирата преглътна супата си и кимна.

— Не са забелязали нищо необичайно. Но е възможно някой запознат с разчета на техния обход да е прехвърлил зида, докато не са гледали натам, и после да се е промъкнал по покрива към личните помещения на Макино.

— Огледа ли покрива? — попита Сано.

— Да. Керемидите бяха чисти и цели. Ако някой е минал по тях, го е сторил много внимателно.

Двамата привършиха супата и Сано се замисли.

— Има и друга възможност — каза той след малко.

Хирата кимна с разбиране.

— По-добре да тръгваме, иначе ще закъснеем за аудиенцията при шогуна — изправяйки се, Сано добави: — Добра работа, Хирата сан.

Но тази похвала не изтри тревогата от лицето на Хирата. И двамата разбираха, че главният васал трябваше да свърши, много повече, за да си възвърне пълното доверие на Сано и да възстанови дългогодишното им искрено приятелство.

Дворецът на шогуна бе разположен в най-вътрешната част на крепостта Едо, на върха на хълма. Сано и Хирата вървяха през мрака към покоите на върховния господар, крачейки по пътеки, които прекосяваха симетричните градини. Есента бе оголила повечето от дъбовите и кленовите дървета; само боровете се открояваха със свежата си зеленина. Пазачи охраняваха свързаните помежду си постройки с островърхи керемидени покриви, с бели, измазани с хоросан стени и тъмни греди, капаци и врати от кипарисово дърво. Вътре стражите отведоха Сано и Хирата до приемната зала. Двамата прекосиха дългото помещение, в което други стражи стояха на пост покрай стените, където в безмълвна готовност бяха коленичили прислужници. В срещуположния край бяха коленичили шестима мъже, отправили втренчени погледи към Сано и Хирата.

На подиума, разположен пред изрисуван на стената снежен пейзаж, седеше шогунът. Беше с черната цилиндрична шапка, типичен белег на ранга му, и се бе загърнал с дебела завивка въпреки многобройните мангали с дървени въглища, които бяха сгорещили помещението. Подът под подиума бе разделен на две нива и другите шестима мъже бяха насядали на по-високото от тях.

— Надявам се, че… ъ-ъ… имаш достатъчно основателна причина да помолиш за тази аудиенция, Сано сан — каза шогунът. — Чувствам, че ще ме хване ужасна настинка.

Крехкото му телосложение, меките аристократични черти и колебливият маниер бяха в несъответствие с авторитетното присъствие, което се очакваше от върховния диктатор на Япония. Въпреки четирийсет и осемте си години той изглеждаше по-възрастен. Сано и Хирата коленичиха на по-ниското ниво на пода и се поклониха.

— Хиляди извинения, ваше превъзходителство — рече Сано, — но трябва да направя важно съобщение.

На горното ниво дворцовият управител Янагисава седеше на почетното място от дясната страна на шогуна. Висок, достолепен и строен, той носеше пищно пъстро кимоно от фина коприна. Красивото му лице бе ведро и спокойно, а блестящите му очи — сериозни и бдителни.

— И какво е това важно съобщение? — попита шогунът с привидно благия си глас. — Кажи ни, сосакан сама. Слушаме те с изключително внимание.

Владетелят Мацудайра, противник на Янагисава и водач на опозиционната фракция, бе коленичил от лявата страна на шогуна. Той бе връстник на своя братовчед шогуна, със сходни черти и интелигентно изражение, но за разлика от него имаше здраво, излъчващо сила телосложение. Облечен официално в черно, украсено със златни гербове кимоно, владетелят Мацудайра притежаваше онази властна осанка, която липсваше на шогуна. През последните месеци той бе успял да се намеси в дворцовите дела.

Двамата с Янагисава не даваха израз на взаимната си непоносимост, но Сано долови скритата враждебност помежду им подобно на глух тътен от биещи бойни барабани. На горното ниво се намираха и четиримата членове на съвета на старейшините, седнали двама по двама един срещу друг. До Янагисава седеше двойката, която го подкрепяше. Срещу тях и непосредствено до владетеля Мацудайра седяха неговите двама привърженици от съвета. Мястото на главния старейшина Макино — най-близко до подиума, бе празно и се набиваше на очи. Колегите му, всички прехвърлили шейсетте, наблюдаваха Сано в тревожно очакване. Сосакан сама се почувства като воин, който се готвеше да взриви мощна бомба с надеждата, че няма да избухне в лицето му. Той каза:

— Със съжаление трябва да ви съобщя, че главният старейшина Макино е мъртъв.