Лора Роуланд - Цуамоно

Но се случи, при това само няколко дни по-късно, когато излезе отново. Паниката я връхлетя в мига, когато премина през портите на крепостта Едо. Следващият пристъп я сграбчи още преди паланкинът да напусне собствения й двор, и й се отрази толкова зле, че тя се втурна обратно в къщата. Скоро самата мисъл да излезе навън й причиняваше сърцебиене, световъртеж и паника. А страхът, който изпитваше от пристъпите, пораждаше нови. Рейко се опита да се излекува с медитация и упражнения по бойни изкуства. Взе да гълта лекове, приготвени от кости на специален вид гущер и корени на каламус 4 4 Блатно растение от вида Acorus calamus с мечовидни листа, малки зелени цветчета и ароматни корени — Б.пр. , за да се пребори със състоянията на истерия. Нищо не подейства. Откакто бе получила третия пристъп, Рейко не бе излизала от къщи.

Затворена в имението, тя бе разсъждавала дълго над тези озадачаващи пристъпи. Наистина, бе имала по-лоши преживявания, отколкото приятелките й. Освен това смяташе, че ужасът, който бе потиснала в себе си, за разлика от другите пленнички, които бяха дали воля на своя, бе останал вътре в нея и сега искаше да излезе на свобода. Но колкото и да се опитваше да проумее състоянието си, това не я лекуваше, както и строгите упреци, които си отправяше. Сега отново се чувстваше затворница както по времето, когато бе заключена в двореца на краля дракон. Даваше си сметка, че не се ли насилеше да излезе навън въпреки пристъпите, щеше завинаги да си остане в създадения от самата нея затвор. Не успееше ли да се изправи смело срещу опасностите в този свят, трябваше завинаги да се откаже да помага на Сано в разследванията му, да изостави детективската работа, която толкова обичаше, и да пренебрегне своя дълг да допринесе за благоденствието на семейството си. Колкото и да не й се нравеше, бе настъпило време за действие. Рейко отметна завивката от краката си и стана от мястото си край котацу.

— Мамо, къде отиваш? — попита Масахиро.

Рейко вече усещаше как сърцето й бие все по-учестено, докато паниката я завладяваше.

— Навън — отвърна тя.

— Къде, мамо? — продължи настоятелно Масахиро.

— Някъде — отвърна Рейко, като полагаше отчаяни усилия да овладее трепета в гласа си.

— Но времето е толкова студено — възрази Мидори. — Защо не си останеш вкъщи, където е топло и ни е толкова уютно заедно?

Рейко си даде сметка, че Мидори се страхуваше да напусне сигурността на имението не по-малко от нея. Тя дори не се бе опитвала да излезе, откакто се бяха върнали у дома. Но докато приятелката й бе доволна я да си стои вкъщи, щастливо отдадена на майчинството, с Рейко не беше така. Макар и примряла от страх, че ако тръгне, може никога да не се върне, тя бързо излезе от стаята.

Нареди на един слуга да й събере ескорт. Докато си слагаше наметалото и обувките, в съзнанието й изникна зловещият образ на пищящите от ужас жени по време на засадата. Въпреки това се качи в паланкина си, съпровождана от образи на посечени, облени в кръв тела. Докато я отнасяха надолу по хълма през криволичещите пасажи на крепостта Едо, тялото й се тресеше неистово. Едва си поемаше дъх, сърцето й биеше до пръсване, а ударите му отекваха в съзнанието й, заглушавайки спомена за гласа на човека, който замалко не я беше убил. Но тя устояваше, подобно на самотен безстрашен воин, изправен пред многочислена вражеска армия.

Докато шествието излезе от замъка Едо, пристъпът бе отшумял. Рейко ликуваше, макар че на моменти продължаваше да потръпва. Намираше се вън от крепостта и бе оцеляла. Следващия път щеше да е по-лесно. Накрая щеше да превъзмогне злата магия и пристъпите повече нямаше да я измъчват. Тя погледна през прозорчето на паланкина към града, който не с бе виждала от пет месеца. Процесията й се движеше по широкия булевард през района южно от замъка Едо, където се намираха жилищата на даймио. От двете страни на широкия път бяха разположени огромни имения, всяко от които бе заобиколено от постройките на казармите, чиито бели, измазани с хоросан стени бяха украсени с черни тухли, подредени в различни геометрични съчетания. По булеварда яздеха множество самураи.

Внезапно друго шествие подмина процесията на Рейко. Върху одеждите на конниците тя видя герба на клана Янагисава. Един черен паланкин се изравни с нейния, прозорчето му се спусна и на него се показа жена, облечена в тъмносиво кимоно и наметало. Беше на възраст между трийсет и четирийсет години, с невзрачно плоско лице без всякакъв грим. Щом жената забеляза Рейко, мрачният поглед в присвитите й очи се проясни и широките й устни трепнаха в едва забележима усмивка. В този миг Рейко си спомни, че съществуваха опасности, които не бяха просто плод на нейното въображение, както и заплахи, които не се бяха разсеяли, след като Сано я бе спасил от краля дракон.