Лора Роуланд - Цуамоно

В съзнанието на Рейко изникна образът на госпожа Янагисава — сгушена в шала си, връхлетяна в последния момент от тревожност, с треперещ в ръцете й кинжал.

— Но бях дала обещание на съпруга си. И бе твърде късно да се откажа. Той вече идваше по коридора. Влезе в стаята и каза: „Ето ме“. Звучеше щастлив, защото ме мислеше за Госечи. Аз не отговорих. Молех се за смелост и сила. Той коленичи до мен на леглото й и попита: „Защо си толкова мълчалива? Не се ли радваш да ме видиш?“ Аз се обърнах към него, събрала сетни сили да извърша онова, което трябваше. Той махна шала от главата ми, преди да успея да го спра — в очите й сякаш се отрази образът на Дакуемон, изненадан, че вместо любимата си вижда една непозната. — Той възкликна: „Коя си ти? Какво търсиш тук?“ В този миг забих кинжала в гърдите му. Дакуемон отвори уста да каже нещо, но не произнесе нито звук. Кинжалът бе потънал в гърдите му. Видях, че той разбра, че бе изигран. Обзе го ярост. Но в следващия миг очите му угаснаха и той се строполи върху мен. Беше мъртъв.

Рейко не бе очаквала да получи удовлетворително изчерпателно признание. Госпожа Янагисава се сви, сякаш ужасена от трупа, който бе рухнал отгоре й.

— Аз го бутнах настрана и станах. Цялата бях изпоцапана с кръвта му.

Гърлото й се сви, когато се опита да преглътне, за да преодолее неистовото желание да повърне. Потърка ръце една в друга и в робата си, сякаш усещаше топлата влажна лепкавост от кръвта на Дакуемон.

— Скрих я под наметалото и шала си. После избягах през тайния изход и се върнах при паланкина си. Качих се и потеглихме с Кикуко.

Скоро след това хората на дворцовия управител, които бяха проследили госпожа Янагисава, вероятно бяха подшушнали на полицаите, че Дакуемон е мъртъв.

— Почнах да треперя. Не можех да спра — продължи госпожа Янагисава, а тялото й потръпна видимо. Повръщах, докато вече нямаше какво.

„Може би все пак изпитва някаква вина“, помисли си Рейко.

— Неразположението ми уплаши Кикуко — каза госпожа Янагисава. — Тя се разплака, прегърна ме и попита: „Мама, какво ти е?“ Аз я успокоих, че скоро ще се оправя, и й казах да не се тревожи. Някой ден ще разбере, че съм го извършила както за мен, така и за нея, защото исках баща й да обича и двете ни. Обещах й, че отсега нататък всичко ще бъде прекрасно.

— Това е обещание, което няма да бъдеш в състояние да изпълниш — каза Рейко с нотка на отмъстително задоволство. — Ти си убила Дакуемон. Ще заплатиш за смъртта му с живота си.

А когато научеше за коварното й престъпление, Сано щеше да си помисли за нея най-лошото. Никога нямаше да й повярва, каквото й да му кажеше за Рейко и краля дракон. Госпожа Янагисава се усмихна. Щастието й от това, че бе спечелила благоразположението на съпруга си, явно бе по-силно от чувството й за вина и страха от отзвука на деянието й.

— Но ти не можеш да докажеш, че съм го убила аз. Ако ме обвиниш официално, ще се отрека от признанията си. Ще твърдя, че си ме принудила да кажа онова, което си искала да чуеш от мен. Моята добродетелност никога не е била поставяна под въпрос. Никой няма да повярва, че съм убийца.

Самоувереността й изглеждаше непробиваема, но Рейко каза:

— Ще видим — след което се обърна към детективите: — Арестувайте я!

Детективите тръгнаха към госпожа Янагисава. Тя избухна в пресилен смях.

— Не си прави труда — каза. — Съпругът ми ще ме освободи. Той няма да позволи да бъда наказана за това, че съм убила Дакуемон.

— Съпругът ти няма да си мръдне пръста, за да те спаси — възрази Рейко. — По-скоро ще те остави да понесеш цялата вина за убийството, отколкото самият той да продължи да живее като заподозрян. Когато те обвинят, ще каже, че си действала по свое усмотрение и че той няма нищо общо с убийството на Дакуемон. Ще те пожертва, за да защити собственото си положение.

— Не, никога не би го сторил. Той ме обича. Каза ми го.

Макар че госпожа Янагисава решително поклати глава, в очите й проблесна внезапен страх.

— Трябва да си голяма глупачка, за да му вярваш — заяви Рейко. — През всичките тези години той те е пренебрегвал и изобщо не го е било грижа за теб. И сега изведнъж те е заобичал? — Рейко повиши глас в израз на неверие и презрение. — Не ти ли се струва странно?

— Хората се променят! — възрази госпожа Янагисава ревностно, но с нотка на несигурност. Страните й пребледняха. — Моят съпруг едва сега осъзнава колко държи на мен.

— Осъзнава колко полезна би могла да му бъдеш — възрази й Рейко. — Враговете му се впускат в атака, той има нужда от цялата помощ, която може да получи, и знае, че си готова да направиш всичко за него. Затова те е подмамил да му свършиш мръсната работа. Онова, което ти смяташ за любов, е просто поза и нищо повече. И ти се хвана.