Лора Роуланд - Цуамоно

— След като вече разбрахте, че съм невинен, бихте ли напуснали сцената? — изхленчи Кохейджи — Може ли да си довърша пиесата?

— Бой! Бой! — продължаваше въодушевено публиката. Свирепият тип с червената кърпа взе да се съпротивлява на войниците на Отани и Ибе, които се опитваха да го прогонят от платформата.

— Опасявам се, че няма такава възможност — каза Сано на Кохейджи. — Виждаш ли, Макино не е бил мъртъв, когато е рухнал. Не е трябвало да се опитваш да представяш смъртта му като убийство, извършено от външен нападател. Побоят, който си му нанесъл, е същинската причина за смъртта му.

Кохейджи се втренчи в него, зяпнал от ужас, безсловесен. Сано имаше чувството, че вижда как лицето му, скрито под грима, пребледнява.

— Милостиви небеса! — прошепна той. — Нямах представа…

Поклати глава, искрено разкаян за грешката си. Сано наблюдаваше как постепенно до съзнанието му стига мисълта, че някой трябваше да заплати с кръвта си за смъртта на Макино и това бе той. Кохейджи се олюля под бремето на съзнанието, че бе стигнал до края на живота си, направляван от пориви и хитрини, и че се бе озовал в затруднение, от което те вече не бяха в състояние да го спасят.

— В такъв случай убийството на Макино е било резултат от глупавата грешка на този идиот — заяви Тамура. — Не си струва отмъщението. А и глупакът не е достоен да окървави меча ми.

Сломен, той свали оръжието си. Но Сано забеляза, че самураят изпита облекчение — той нямаше сърце да се наслаждава на убийството. Прибра меча си в ножницата.

— Отказвам се от вендетата си — обяви той и скочи от сцената.

Публиката и бандата ронини го освиркаха, бесни, че бяха измамени и нямаше да станат свидетели на клането, което толкова им се искаше да видят. Полицаите плъзнаха сред зрителите, принуждавайки всички да опразнят местата. Сано кимна на детективите Маруме и Фукида. Те доближиха Кохейджи и го сграбчиха за ръцете. Той не оказа съпротива — изглеждаше твърде сломен от злата си участ.

— Арестуван си — обяви Сано.

— Съпругът ми бе открил, че племенникът на владетеля Мацудайра и наложницата му са любовници — каза госпожа Янагисава на Рейко. — Беше разбрал за знака, който Госечи използвала, за да си урежда тайни срещи с Дакуемон. Примами Дакуемон в „Знака на заслеплението“ и ме прати да го убия.

Госпожа Янагисава, изглежда, изобщо не се вълнуваше от това, че детективите и Рейко слушаха как тя изобличаваше самата себе си. Шокирана от признанията й, макар и вече наясно с извършеното от нея, Рейко попита:

— Не се ли страхуваше? Как си могла да го извършиш? — после й хрумна, че вероятно си имаше причина. — Какво ти обеща в замяна дворцовият управител?

— Любовта си — отвърна госпожа Янагисава. Устните й се извиха в потайна усмивка; тя въздъхна доволно. Рейко видя, че подозренията й се потвърждаваха. Дворцовият управител се бе възползвал от страстта, която съпругата му изпитваше към него, и й бе обещал отплата за престъплението. След като го бе отървала от врага му, той я бе възнаградил, като бе спал с нея, откликвайки на най-пламенните й копнежи.

— Аз се предреших като Госечи. Пуснах си косите — обясни госпожа Янагисава, поглаждайки черните кичури, който падаха свободно върху гърдите й. — Облякох пъстри и красиви дрехи като онези, които носи Госечи. Покрих главата си с шал. Взех кинжала, който ми даде съпругът ми.

Пръстите й се сключиха около дръжката на въображаемото оръжие.

— Защо взе Кикуко със себе си? — попита Рейко.

Чертите на госпожа Янагисава помръкнаха от чувство за вина. Макар и да не се вълнуваше, че бе убила човек, тя чувстваше, че бе постъпила лошо, водейки със себе си дъщеря си на такава задача.

— Напоследък Кикуко бе много своенравна. Когато се опитвах да изляза от къщи, тя почваше да пищи и се вкопчваше в мен. Не ме пускаше. Нямах друг избор, освен да я взема.

Госпожа Янагисава разкърши рамене, отърсвайки се от вината си, че бе лишена от майчинска отговорност.

— Откараха ни с паланкин до „Знака на заслеплението“. Когато пристигнахме, казах на носачите да ме изчакат на известно разстояние надолу по улицата. Наредих на Кикуко да стои в паланкина и да пази тишина. Тя помисли, че е игра. Оставих я и бързешком се отправих към „Знака на заслеплението“.

Госпожа Янагисава се движеше из стаята като в транс, следвайки пътя, по който, изпратена със специално поръчение от дворцовия управител, бе минала онази нощ.

— В къщата имаше и други хора… чувах ги по стаите. Но вратите бяха затворени. Коридорът беше празен. Никой не ме видя. Отидох до стаята, в която, както ми бе обяснил съпругът ми, се срещали Госечи и Дакуемон, и влязох. Покрих фенера с кърпа, за да настане сумрак в стаята. Свалих си наметалото, но останах с шала на главата. После седнах на леглото и зачаках Дакуемон. Взех да се притеснявам, че нещо ще се обърка — тя потръпна, за момент загубила хладнокръвие. — Бях готова всеки миг да стана и да избягам от къщата.