Лора Роуланд - Цуамоно

Отани въздъхна шумно с издадени устни и с изражение, което казваше: „И сега какво?“ Върху устните с на Агемаки трепна едва доловима усмивка.

— Значи все пак Кохейджи го е извършил — заяви тя победоносно. — А Окицу му е помогнала да прикрие случилото се. Казах ви, че е съучастница. И бях права.

— Значи в края на краищата смъртта на Макино е убийство — заключи Ибе слисан.

— Непредумишлено убийство — уточни Сано. — Докато го е удрял, Кохейджи не си е давал сметка, че Макино е бил още жив. Не е възнамерявал да го убива; допуснал е грешка. Както и Окицу.

— Грешка, която е коствала живота на Макино — заяви Ибе. — Ако Кохейджи не го беше налагал, докато го превърне в кървава пихтия, след като Макино е припаднал, и ако това глупаво момиче беше довело лекар, вместо да се води по акъла на този негодник, Макино можеше да е жив! — Ако не друго, Окицу е виновна за подвеждане на официално разследване — каза Хирата на Сано.

— А Кохейджи е виновен за убийството на Макино, независимо дали е умишлено или не — добави Ибе. — Той трябва да плати за смъртта на Макино и за всички създадени неприятности.

— Някой трябва да отговаря за всичко това — добави Отани.

Сано знаеше, че бяха прави. Макар че не му се искаше да наказва някого за неволна грешка в преценката, шогунът щеше да очаква възмездие за смъртта на Макино от всички замесени. Той извика четирима от детективите си. Нареди им да отведат Окицу в затвора и тя избухна в сълзи. Агемаки наблюдаваше със задоволство.

— И ти отиваш — каза й Сано. — Ти също като нея носиш вина за намеса в разследването. Освен това ще бъдеш съдена за убийството на първата съпруга на Макино.

Докато детективите ги водеха към вратата, Агемаки вилнееше от ярост, а Окицу хлипаше. Сано изпита огромно облекчение, защото краят на това трудно разследване вече се виждаше. Скоро единствената му останала задача щеше да бъде да разкрие убийството на Дакуемон.

— Нека побързаме, за да хванем последното представление на Кохейджи в театъра — подкани той Хирата и надзорниците.

— Идвам да видя госпожа Янагисава — каза Рейко на пазачите пред имението на дворцовия управител.

Те отвориха портите. Рейко влезе първа, следвана от четирима детективи на Сано, които водеше със себе си. Тя жадуваше за сблъсъка с госпожа Янагисава като воин, който се хвърля в битка, жаден за кръв. Един от помощниците ги отведе в една от приемните на имението. Тук върху изрисувани по стените стенописи ярка светкавица пронизваше облаци, които се носеха в простора над застлания с татами под. Рейко долови екот от пушечни изстрели, призивни бойни барабани и сигнални раковини, долитащ от далечното бойно поле. Не след дълго госпожа Янагисава влезе забързана в помещението.

— Добре дошла, Рейко сан — каза тя с пресеклив дъх.

Рейко впери поглед в нея. Жената бе претърпяла удивителна промяна. Вместо обичайните си безцветни одежди сега носеше атлазено кимоно на оранжеви и тъмночервени цветя. Деколтето и бялата долна роба бяха смъкнати ниско около раменете й, откривайки млечнобяла кожа. Страните и устните й бяха кървавочервени. Гъвкава походка и предизвикателна стойка бяха заменили обичайната й скованост. Тя изглеждаше почти красива, но в излъчването й имаше някаква поквара, която отблъскваше Рейко.

— Дойде да ми съобщиш решението си, така ли? — прегракналият й глас бе придобил странна дрезгава ласкавост.

— Да — отвърна Рейко, като се питаше удивена какво ли можеше да се е случило с госпожа Янагисава, след като се бяха видели предишния ден.

Госпожа Янагисава раздвижи широки устни в чувствена усмивка.

— Мога ли да смятам, че ще изпълниш волята на съпруга ми?

— Не, не можеш — отвърна Рейко.

За миг госпожа Янагисава придоби озадачен вид. После от нея взе да струи жестокост подобно на отрова.

— Ще съжаляваш до края на дните си за неподчинението си. А сега ме извини, но имам да кажа нещо на съпруга ти — и тя пое към вратата. Рейко й препречи пътя.

— И аз имам да кажа нещо на съпруга ми. Той ще бъде много заинтригуван да научи, че си била в „Знака на заслеплението“ в нощта, когато там е бил убит племенникът на владетеля Мацудайра.

Чертите на госпожа Янагисава внезапно се изостриха, сякаш някой я бе издебнал в гръб и я бе стреснал.

— Не знам за какво говориш.

— Сигурна съм, че знаеш — възрази Рейко. — Имам свидетел, който те е видял да излизаш от дома малко след като Дакуемон е влязъл.

— Трябва да е била някоя друга жена, която прилича на мен.