Лора Роуланд - Цуамоно

— Двамата с Кохейджи сте забавлявали Макино онази нощ… — подсказа й Сано.

Окицу кимна.

— Беше както обикновено — измърмори тя унило. — Аз дадох на Макино обичайния афродизиак, чай от кучешки дрян. После той ни гледаше, а ние двамата с Кохейджи се съблякохме и започнахме да се любим. Скоро и той се присъедини към нас.

Сано си представи как Макино нетърпеливо изпива афродизиака, докато наблюдава любовната двойка, а след това и гротескното сплитане на красивите млади тела с неговото — сбръчкано и съсухрено.

— Само че Макино не можеше да се възбуди — продължи Окицу. — Каквото и да правехме, все си оставаше мек. Кохейджи дори пробва малко по-грубо. Разкъса дрехите ми, завърза китките ми и се престори, че ме удря. Това обикновено задвижваше Макино, но този път не се получи. Той поиска още чай. Аз му дадох. Започнахме играта отново. Аз го налапах и взех да го смуча, а в това време Кохейджи ме обладаваше в гръб.

Тя говореше без всякакъв срам, все едно обсъждаше времето. Сано разпозна сцената, която Агемаки му бе казала, че е видяла, докато бе наблюдавала скришом триото.

— Скоро Макино стана твърд като стомана — поде отново Окицу. — Каза, че бил готов. Кохейджи легна на леглото. Аз легнах отгоре му и го поех в себе си. Макино проникна в мен отзад. Той полудя. Стенеше и ме обладаваше тъй силно и бързо, че ме заболя. Внезапно издаде някакъв звук, все едно се давеше. И се просна отгоре ми.

Окицу се отпусна по корем на пода, а гласът и изражението й изразяваха изненадата, която вероятно бе изпитала, притисната между двама партньори.

— Кохейджи попита: „Какво стана?“ Избутахме Макино от нас и той тупна на леглото. Ние се надигнахме и го погледнахме.

Окицу съпровождаше думите си с подходящи действия. Сано си представи Кохейджи до нея, и двамата втренчени недоумяващо в господаря си, проснат неподвижен и отпуснат.

— Той не мърдаше — каза Окицу. — От устата му се точеше слюнка. Очите му бяха отворени, не погледът в тях бе някак празен. Кохейджи го извика по име, но той не отговори. Аз го разтърсих, но не се случи нищо. Тогава Кохейджи възкликна: „Той е мъртъв!“

Сано долови в гласа й ехото от думите на Кохейджи, изпълнени с ужас. Беше озадачен. Ако Окицу казваше истината — а му се струваше, че този път наистина бе така, тогава смъртта, която разследваше, не беше убийство. Макино не бе умрял вследствие на предателство, не бе жертва на враговете си, както се твърдеше в писмото му. Нито Дакуемон бе наел Кохейджи да го убие. Някой бе подхвърлил бележката в тайната квартира на Дакуемон и бе измислил историята в „Плаващата чайна“, за да набеди Дакуемон за смъртта на Макино. И Сано можеше да се досети кой бе той. Дворцовият управител Янагисава с всичките си шпиони вероятно бе открил тайното убежище. Замисълът да обвини в престъпление своя враг съответстваше на коварната му природа. Сигурно бе очаквал Сано да открие фалшивите улики в хода на разследването. Сано бе сигурен, че ако не беше го сторил, Янагисава щеше да измисли друг план, за да извади наяве бележката. Но нямаше как да знае, че фалшивите му улики ще го отведат до истината.

— Мисля, че Макино умря, защото се бе напрегнал твърде много — каза Окицу. — Кохейджи каза, че било от многото чай.

Или може би смъртта бе настъпила вследствие на прекомерното количество афродизиак, подействал като отрова, и от бурния секс, предположи Сано.

— Но не сме го убили ние! — възкликна Окицу, изпаднала в истерия от желание да прозвучи убедително. — Не сме искали да го нараним. Стана случайно!

Върху лицето на Отани се изписа облекчение, а върху лицето на Ибе — съжаление. Хирата изглеждаше разочарован. Агемаки се втренчи в Окицу с омраза, очевидно разстроена, че смъртта на съпруга й не бе по вина на съперницата й. Сано поклати глава. Кой би предположил такъв обрат в разследването! Той бе разгневил владетеля Мацудайра и дворцовия управител Янагисава, бе рискувал безопасността на съпругата си и на сина си и всичко това само защото главният старейшина Макино бе станал жертва на собствената си похот. И все пак разследването не бе приключило. Липсваше едно звено в историята, което разделяше момента на смъртта на Макино от мига, в който Агемаки бе намерила трупа му в кабинета.

— Какво се случи, след като установихте, че Макино е мъртъв? — обърна се Сано към Окицу.

— Казах на Кохейджи, че трябва да потърсим помощ, да съобщим на някого — отвърна Окицу. — Но Кохейджи възкликна: „Не! Не можем!“ Каза, че никой вече не можел да стори каквото и да било, за да спаси Макино. Каза, освен това, че можели да обвинят нас за смъртта му. И да ни осъдят на смърт.