Лора Роуланд - Цуамоно

— Помогни ми да установя кой го е убил — каза Рейко. — Помогни на съпруга ми да предаде убиеца на правосъдието.

Госечи кимна с разведрено лице, тъй като чувството, че вече има цел, я откъсна от болката.

— Но как бих могла?

— Първо ми отговори на няколко въпроса. Двамата с Дакуемон срещахте ли се в „Знака на заслеплението“?

Госечи отново сгърчи лице при споменаването на мястото, където любовникът й бе убит.

— Да, понякога.

— Ти видя ли се с него в нощта, когато е бил убит?

Момичето поклати глава.

— Не, онази вечер нямахме уговорка да се срещаме. Бях у дома с владетеля Мацудайра.

— Тогава защо Дакуемон е отишъл в „Знака на заслеплението“?

— Единствената причина, която ми хрумва, е, че… — ново ридание задуши Госечи.

— Че е имал среща с друга жена ли? — попита Рейко.

Госечи впери отчаян поглед в олтара. Сълзите, които се търкаляха по страните й, блестяха на светлината на свещите.

— Не исках да мисля, че Дакуемон ми изневеряваше. Не можех да повярвам, че си е намерил друга. Но напоследък… — тя въздъхна. — Вече не се виждахме толкова често. Той ми казваше, че е зает с политически дела, но аз не можех да потисна подозренията си.

— Имаш ли някаква представа, коя е другата жена? — попита Рейко с надежда.

— Никаква — отвърна Госечи, — макар че се опитах да разбера. Срам ме е от онова, което сторих. Постъпката ми ме кара да изглеждам толкова ревнива. Помолих един мой телохранител да проследи Дакуемон, ако излезе от имението през онази нощ. Заръчах му да наблюдава тайно Дакуемон и жената, да разбере коя е, и да ми съобщи.

— Телохранителят изпълни ли нарежданията ти? — попита Рейко, усещайки вълнението, което се надигна в нея.

— Не знам — отвърна Госечи. — След като разбрах, че Дакуемон е мъртъв, не можех да понеса да питам с кого е бил в онази последна нощ от живота си.

— А сега можем ли да попитаме?

— Мисля, че трябва — Госечи се изправи гъвкаво на крака. — Елате с мен.

Тя изведе Рейко от светилището. Отвън в сумрачния проход чакаше млад самурай, който се поклони на Госечи, след което се изправи, доколкото му позволяваше скромният ръст. Имаше грозновато, добродушно и интелигентно лице, на което бе изписана робска преданост към Госечи. Рейко веднага разбра защо наложницата бе поръчала именно на него да шпионира любовника й. Младият самурай очевидно бе влюбен в нея и би изпълнил всяко нейно желание.

— Хачиро сан, това е госпожа Рейко. Искам да ни кажеш дали си проследил Дакуемон, както те помолих.

Младият мъж се поколеба, а изражението му стана тревожно.

— Да… проследих го. Но се опасявам, че онова, което видях, ще ви разстрои.

— Няма нищо — каза тя с въздишка на примирение. — Трябва да го чуя.

Хачиро кимна и започна своя разказ:

— Онази нощ Дакуемон напусна имението на кон скоро след като настъпи часът на глигана. Изглежда, много бързаше. Трябваше да препускам след него, за да не изостана, но се движех на достатъчно разстояние, за да не ме забележи. Той отиде в града. Известно време яздеше, обикаляйки, като все поглеждаше през рамо, сякаш искаше да се увери, че никой не го наблюдава. Накрая пристигна в „Знака на заслеплението“. Знам мястото, защото…

Телохранителят млъкна за миг, почервенял от смущение. Рейко заключи, че той бе разпознал дома за забранена любов, защото бе придружавал Госечи на любовните й срещи с Дакуемон.

— Дакуемон остави коня си в една уличка и влезе в постройката — каза Хачиро. — Не посмях да го последвам вътре, защото можеше да ме види, тъй че наблюдавах от чайната отсреща.

— Видя ли го да се среща с някаква жена?

— Не — отвърна Хачиро. — Изпих едно питие и изчаках няколко минути. После зърнах някакъв самурай на кон, който се носеше в галоп по улицата. Подмина ме толкова бързо, че не можах да го видя ясно. Помислих, че е Дакуемон. До следното утро не бях разбрал, че повече не е излязъл от къщата жив. Тогава си помислих, че може би е решил да не остава, измъкнал се е през някоя странична врата, метнал се е на коня си и е препуснал обратно към крепостта Едо. Канех се да го последвам, но точно тогава от къщата излезе някаква жена.

Хачиро присви очи, взирайки се в празното пространство пред себе си, както вероятно бе направил при появата на жената.

— Тя носеше тъмна пелерина и тъмен шал, който покриваше главата и лицето й. Отправи се бързешком към един паланкин, който я чакаше по-нататък на улицата. Качи се вътре и носачите потеглиха. Имах предчувствието, че това бе жената, с която Дакуемон бе дошъл да се срещне.