Лора Роуланд - Цуамоно

— Не можех да понеса дори мисълта за онова, което правеха, но исках да знам. Не бях способна да се спра.

Тонът на Агемаки подсказваше какъв ужас бе изживяла.

— Станах от леглото и се промъкнах нататък по коридора. Приближих се крадешком до вратата и надникнах в спалнята на съпруга ми.

Тя изпусна въздух с треперливо свистене.

— Видях и тримата. Съпругът ми и Кохейджи бяха голи. Окицу носеше везаното копринено кимоно с цвят на слонова кост, което й беше купил съпругът ми. Беше застанала на четири крака. Съпругът ми беше коленичил пред нея и дишаше тежко като куче, докато тя го смучеше, а Кохейджи я обладаваше в гръб.

В очите на Агемаки проблесна негодувание.

— Исках да се втурна вътре и да изкрещя на съпруга ми, на Кохейджи и на уличницата им да престанат. Исках да ги откъсна един от друг. Но знаех, че ако го сторя, съпругът ми ще се вбеси. Затова се върнах в стаята си. Взех си още една доза приспивателно. Легнах си отново и задрямах, но в един момент се събудих. Навън бе още тъмно, а къщата бе тиха и спокойна. Но не и съзнанието ми — там нямаше покой. Лежах в леглото и се измъчвах от тревога за бъдещето.

Агемаки говореше с тон, изпълнен с печал.

— Съпругът ми почти не си бе правил труда да разговаря с мен през последните няколко месеца, а когато все пак се случеше, ми подхвърляше намеци, че му било омръзнало да ме издържа. „Кимоното, което носиш, беше ужасно скъпо“. „Наистина ли се нуждаеш от толкова многобройна прислуга?“ — тя имитира свадливия му глас. — Знаех, че възнамерява да се разведе с мен. Освен това знаех, че когато го стореше, щеше да ме зареже без пукната пара. Щях да бъда принудена да се върна в светилището „Асакуса Джинджа“. Нямаше да получа парите, които ми бе обещал, когато сключихме брак. Щях да остана без нищо. И да представлявам нищо! — Очите й засвяткаха в нов пристъп на негодувание.

Сано сякаш виждаше пламъците, поглъщащи спокойната и благонравна маска, която бе надянала.

— Онази нощ реших, че няма да позволя на съпруга ми да ме унижава безнаказано и да не спази обещанието си. Казах си, че ако трябва аз да бъда съсипана, същото ще се случи и с него. Станах и запалих една лампа. Взех от бюрото си един нож за рязане на хартия. С лампата и ножа в ръка се промъкнах в спалнята на съпруга ми. Бях решила да прережа гърлото му, докато спеше. Но леглото му беше празно. Видях нещо да проблясва в ъгъла. Беше ръкавът на Окицу. Вероятно е бил отпран от кимоното й. Съпруга ми го нямаше. Тръгнах да го диря. И го открих в кабинета му. — Тя сведе поглед стъписана, все едно преживяваше повторно онзи момент. Сано си я представи как стои в кабинета на Макино с горящата лампа в едната ръка, стиснала ножа в другата. — Лежеше на пода — продължи Агемаки. — Главата му бе окървавена, както и лицето и дрехите му. Очите му бяха изцъклени, а устата му зееше отворена. Изглеждаше така, все едно е бил стъписан от нещо и е изпаднал в шок. До него на пода имаше изцапана с кръв дървена сопа. Наоколо бяха разпилени книжа. През отворения прозорец нахлуваше студен въздух. Наведох се и докоснах лицето му. Беше ледено. Той не дишаше. Разбрах, че е мъртъв.

Сано предположи, че Кохейджи бе инсценирал убийството да изглежда като нападение от някой външен и по този начин да скрие вината си. Но как Макино се бе озовал в постелята си, все едно бе издъхнал в съня си от старост? Отлагайки въпроса си, остави Агемаки да продължи своята история.

— Първоначално изпитах благодарност — каза Агемаки. — Някой се бе вмъкнал в къщата, бе убил съпруга ми и ми бе спестил усилията. Той вече не можеше да се разведе с мен. Щях да получа наследството си. Но все още бях изпълнена с гняв към него. Исках да страда дори повече, отколкото до момента. И бях загубила възможността си за отмъщение. Тогава реших, че ще го унижа колкото мога. Отворих преградата, която разделяше спалнята от кабинета му, и го издърпах вътре.

„Ако не всичко, това поне обяснява как Макино се е озовал там“, помисли си Сано.

— Съблякох му дрехите и го обърнах по корем. После взех един нефритен фалос от колекцията му и го натиках в ануса му. Исках да изглежда така, все едно е умрял, докато е играл една от извратените си игри. Исках всички хора, които се стремяха да спечелят благоразположението му, да го видят като отвратителен глупак, какъвто си беше. И освен това исках да обвинят Окицу за смъртта му. Това щеше да бъде моето отмъщение към нея за това, че ми бе отнела съпруга. Донесох отпрания ръкав от кимоното й. Вонеше на секс и на парфюма й с мирис на тамян. Оставих го до него.