Лора Роуланд - Цуамоно

— Търся информация за двама души, които може да са идвали тук преди три дни. Единият е самурай.

И той описа Дакуемон.

— О, да — възкликна собственикът. — Помня ги. От доста време не бях имал клиент самурай… до днес.

— Интересува ме другият мъж — поясни Сано. — Искам да установя самоличността му. Да си чул как се казва?

— Не — отвърна собственикът, — но мога да ви кажа. Беше Кохейджи, актьорът от театър „Кабуки“.

— Кохейджи? — Сано почувства, че спътниците му бяха не по-малко изненадани от него. — Откъде знаеш?

— Той ми е любимият актьор. Ходя на всичките му пиеси. Щом го видях, веднага го познах. Само като си помисля, че такава звезда дойде да пие в моята чайна!

Сано поклати глава, докато изненадата отекваше в съзнанието му. В най-добрия случай бе очаквал да получи бегло описание на убиеца. Взе да разсъждава трескаво.

— Сигурен ли си, че е бил Кохейджи, а не някой, който само прилича на него?

— Напълно, господарю. Бих се заклел в живота си.

— А знаеш ли кой е самураят?

Собственикът поклати глава.

— Той не каза, а пък аз го виждах за пръв път.

— Разкажи ми какво правеха двамата?

— Когато Кохейджи пристигна, самураят вече беше тук и чакаше.

Изражението на собственика говореше, че той се питаше защо Сано се интересува от срещата на двойката, но не смееше да разпита един служител на бакуфу.

— И двамата изпиха по едно питие. Говореха толкова тихо, че не можах да чуя какво си казаха. Самураят подаде на Кохейджи кожена кесия. Кохейджи я отвори и изсипа от нея жълтици. През живота си не бях виждал толкова пари — в гласа на собственика прозвуча благоговение. — Сигурно са били сто кобана.

— После какво стана? — Сано си представи Дакуемон и Кохейджи, седнали на техните места, а между тях купчината искрящи жълтици.

— Кохейджи преброи парите. Прибра ги обратно в кесията и я мушна под наметалото си. После двамата си тръгнаха.

Сано благодари на собственика и му плати за питиетата, които той, Хирата и надзорниците бяха изпили. После четиримата се върнаха при войниците си на студения ветровит речен бряг.

— Значи Дакуемон е наел Кохейджи да убие главния старейшина Макино! — възкликна Хирата удивен.

— Така изглежда — отвърна Сано, — ако самураят, с когото се е срещнал Кохейджи, е бил наистина Дакуемон.

Присъщата му предпазливост не му позволяваше да прави прибързани заключения дори когато доказателствата бяха в тяхна полза.

— Убийството е било извършено или от член на домакинството на Макино, или по нареждане на някой отвън — отбеляза Хирата.

— Кой е разполагал с по-добра възможност да убие Макино от човек, на когото той е имал доверие, който е живеел с него? — подчерта Сано.

— Дакуемон вероятно е помислил за всичко това, когато се е спрял на Кохейджи — предположи Хирата.

— Може да е знаел, че Кохейджи е алчен за пари, и да го е подкупил да убие господаря си — допълни Сано.

— Може Дакуемон да му е предложил да стане негов покровител след смъртта на Макино — продължи с предположенията Хирата.

— Историята на Дакуемон, че Макино е преминал на страната на противника, е лъжа — каза Ибе убедено. — Очевидно не е успял да убеди Макино да се присъедини към фракцията на владетеля Мацудайра. Поръчал е на актьора да убие Макино, за да го извади от съвета на старейшините и да отслаби влиянието на дворцовия управител върху шогуна.

Отани се втренчи в земята с наведена глава, унизен от новите доказателства, че племенникът на неговия господар бе умрял като престъпник. Изражението му бе стоическо, но от него подобно на зловоние се носеше страх за собствената му съдба.

— Ако Дакуемон е заговорничил с Кохейджи за убийството на главния старейшина Макино, това хвърля нова светлина върху убийството му — отбеляза Сано.

— Дакуемон е бил заплаха за Кохейджи, защото е знаел, че актьорът е убил Макино — каза Хирата. — Вероятно Кохейджи е убил Дакуемон, за да му попречи да го издаде.

— Но ако бяха обвинили Кохейджи в убийство, щеше да е достатъчно той да каже, че е бил нает от Дакуемон — възрази Ибе.

— Никой от двамата не е можел да замеси другия, без самият той да се изложи на опасност. Така че и двамата са били в беда.

— Кохейджи щеше да загази повече от Дакуемон — каза Хирата. — Ако сосакан сама не беше намерил и бележката и не беше дошъл в „Плаващата чайна“, щяхме да имаме само думата на Кохейджи срещу думата на Дакуемон. Шогунът нямаше да повярва, че неговият бъдещ наследник е заговорничил да убие стария му приятел Макино.