Лора Роуланд - Цуамоно

— Да не би да подлагаш на съмнение доказателството, защото се боиш от реакцията на владетеля Мацудайра? — обърна се Ибе към Сано.

— Не — отвърна сосакан сама.

Мисълта за гнева на владетеля Мацудайра бе достатъчно основание за колебание относно изобличаването на Дакуемон. А и Сано не гореше от желание да помогне на управителя Янагисава да спечели надмощие.

— Трябва да съм сигурен, че съм разкрил истинския виновник за убийството на Макино. Дори ако бележката не е подхвърлена и съдържанието й е точно такова, каквото си мислим, твърде много въпроси остават без отговор.

— Какви например? — попита Ибе.

— Например кой е убиецът — отвърна Сано. — Ако действително съществува, трябва да бъде открит. Той може да потвърди, че Дакуемон го е наел. И е виновен не по-малко от Дакуемон. Трябва да бъде заловен и наказан.

— И как е успял да се промъкне в имението на Макино и да го убие незабелязано — добави Хирата.

— И какво крият останалите заподозрени във връзка с убийството — продължи Сано, убеден, че всички са изиграли някаква роля в събитията през онази нощ. — И каква роля тук играе парфюмираният ръкав.

— Какво значение имат тези неща, след като можеш да приключиш разследването и да изпълниш дълга си към шогуна? — възрази Ибе. — И какво ме е грижа, след като можем да зарадваме господаря ми с решението, че Дакуемон е виновен за смъртта на Макино?

— След време може да се случи нещо, което да докаже обратното — рече Сано. — Нима искаш да поемеш риска да си навлечеш гнева на владетеля Мацудайра и да го предизвикаш да отмъсти на теб и управителя Янагисава, задето сте опетнили репутацията на клана му?

Ибе се поколеба и прехапа устни. Сано можеше да се обзаложи, че страхът му в крайна сметка ще надделее.

— Добре. Печелиш — рече най-сетне Ибе. — Но как смяташ да откриеш нужните доказателства?

— Можем да започнем от „Плаващата чайна“ — отвърна Сано.

— Да вървим тогава.

Ибе пое към вратата заедно със Сано и Хирата.

— Забранявам! — викна Отани, вкопчен в остатъците от авторитета си.

— Ако искаш, можеш да дойдеш с нас — заяви му Ибе, — но не можеш да ни спреш.

Отани с неохота ги последва навън.

Рейко пътуваше в паланкина си по прохода, който вървеше нагоре по хълма и водеше от административния квартал към двореца. Докато носачите й се уговаряха къде да завият, и спираха при пропускателните пунктове, мисълта й за кой ли път се връщаше към разговора й с госпожа Янагисава. Тя отчаяно търсеше начин да избегне изнудването и разрухата.

Моментът, в който си бе помислила да се подчини на госпожа Янагисава, бе отминал. Съвестта бе надмогнала личния интерес. Не можеше да се намеси в разследването на Сано заради дворцовия управител. И никога не би могла да убие владетеля Мацудайра. След като си бе дала сметка за това, трябваше по някакъв начин да предпази брака си от госпожа Янагисава.

Най-простият начин би бил да каже на Сано истината за случилото се между нея и краля дракон, преди госпожа Янагисава да я изпревари. Но и да го стореше, той пак можеше да повярва на нея. Дори и да не се разведеше, повече никога нямаше да й има доверие. Любовта им щеше да бъде съсипана безвъзвратно. Рейко осъзнаваше, че чувствата помежду им бяха по-малко важни от необходимостта да се противопостави на злините, които госпожа Янагисава бе поискала от нея, но въпреки това наред с детето й те бяха най-важното нещо в живота й.

После й хрумна да злепостави госпожа Янагисава по такъв начин, че Сано повече да не й вярва, каквото и да му каже. Но съпругът й вече знаеше от самата нея, че госпожа Янагисава е ревнива, коварна и измамна умопобъркана, но дори това не изглеждаше достатъчно, за да обезсили лъжите й. Сано не беше свидетел на опитите й да убие Масахиро или Рейко. Един намек, пораждащ съмнение в честността на Рейко, можеше да го подтикне да си помисли, че Рейко бе измислила тези опити за убийство, както и своята версия на историята за краля дракон. Въпреки всички тези проблеми тя продължаваше да смята, че най-добрата защита можеше да се постигне, като изложи госпожа Янагисава… и завинаги я изхвърли от живота си. Но как да го стори?

Тя мина през една порта и се озова в градина с вишневи дръвчета, чиито голи черни клони изглеждаха така, все едно повече никога нямаше да цъфнат. Носачите оставиха паланкина й пред вътрешното крило — онази част от двореца, където живееха наложниците на шогуна, роднините му от женски пол и тяхната прислуга. Рейко си наложи да забрави личните си проблеми и да се съсредоточи върху разследването на убийството. Тя слезе от паланкина и побърза към двамата пазачи пред една от вратите, която въвеждаше в комплекс от постройки, наполовина изградени от дърво и свързани помежду си с керемидени покриви.