Лора Роуланд - Цуамоно

Входът на сградата бе откъм малка уличка, в която бяха опънати няколко въжета с изпрани дрехи.

Сано и Хирата изкачиха скърцащите дървени стъпала до жилището на Дакуемон, а спътниците им останаха да чакат долу. Макар Хирата да бе установил, че къщата е празна, Сано почука на вратата, тъй като Ибе и Отани го наблюдаваха и той трябваше да се държи така, сякаш не знаеше нищо за къщата и нямаше представа, кой може да е вътре. Никой не отговори. Сано натисна бравата, но вратата се оказа заключена. Когато обаче двамата с Хирата я блъснаха силно, резето поддаде. Ибе и Отани бързо изкачиха стълбите и ги последваха в къщата. Първата стая беше кухня с огнище, няколко домакински съдове и прибори.

— Който и да живее тук, явно не готви често — отбеляза Ибе.

Минаха през плъзгащата се преграда и се озоваха в голяма стая. Вътре подът бе покрит с татами, имаше вградени шкафове и черен дървен сандък, украсен с изящна дърворезба. Виждаха се няколко мангала с пепел; върху червена лакирана масичка бяха подредени няколко чаши и порцеланова гарафа за саке. Пред писалище, изработено от черно лаково дърво със златни флорални инкрустации, се мъдреше копринена възглавница. В единия ъгъл имаше голяма метална вана, прикрита от параван с картина на водопад. Подобно луксозно обзавеждане изглеждаше не на място за мизерната улица „Цукеги“.

— Обича да му е удобно — обади се Отани, след като в един от шкафовете откри сгънати копринени завивки и дрехи.

Ибе се вгледа в паравана.

— Това не е никак евтино. Явно собственикът има пари.

Сано притеснено се запита дали Ибе и Отани щяха да открият чия е била тази къща и какво щеше да се случи тогава. Но Дакуемон явно не бе оставил никакви очебийни улики за самоличността си. Сано и Хирата откриха две по-малки стаи без никакво обзавеждане. Върнаха се в основната стая, където Отани бе отворил сандъка. Вътре имаше стойка с два меча.

— Който и да е той, очевидно е самурай — рече Ибе.

Отани извади дългия меч и се намръщи озадачен:

— Този дракон на дръжката ми изглежда познат. Сигурен съм, че съм го виждал някъде… но къде?

Сано погледна към Хирата, за да му подскаже, че трябва да приключат претърсването, преди Отани да си спомни, че е виждал племенника на господаря си да носи меча. Докато Хирата претърсваше шкафа, Сано отвори капака на писалището. Вътре откри пособия за писане, множество златни монети и купчина бяла оризова хартия. Прехвърли листата и откри, че всички са празни, с изключение на последния, на който имаше надраскана бележка.

— Какво е това? — попита Ибе и надникна през рамото на Сано.

На бележката пишеше:

Макино

Сто кована 12 12 Старинна японска златна монета — Б.пр. предварително.

Сто след това.

Последно плащане на следващия ден в „Плаващата чайна“.

Сано бе обзет от радостно вълнение:

— Ако не греша, това означава, че авторът на бележката е наел някого да убие главния старейшина Макино.

Ако беше прав, човекът, наел убиеца, трябваше да е Дакуемон. И все пак задоволството, че е разкрил престъплението, бе помрачено от безпокойството за последствията. Ако изобличеше Дакуемон като човека, отговорен за смъртта на Макино, после какво следваше? Дворцовият управител Янагисава щеше да остане доволен от опозоряването на клана Мацудайра. Владетелят Мацудайра щеше да погне Сано, жаден да пролее кръвта му… стига Сано изобщо да оцелееше, след като бе пренебрегнал заповедите на копоите си да не разследва Дакуемон и по този начин да забърка господарите им в престъплението.

— Но кой е убиецът? И кой го е наел? — попита Ибе.

Отвън се чу скърцане и всички млъкнаха, заставайки нащрек. Някой изкачваше стъпалата. Сано и Хирата измъкнаха мечовете си и застанаха от едната страна на вратата към кухнята. Ибе и Отани също измъкнаха оръжията си и застанаха от другата. Напрежение изпълни стаята. Сано чу входната врата да се отваря. Стъпките прекосиха кухнята и на прага на гостната се появи самурай.

— Стой! — заповяда той и се хвърли напред, насочил острието си към самурая.

Хирата, Отани и Ибе го последваха. Самураят се втрещи. Ококори очи и застина от ужас, когато четирите остриета опряха в гърлото му. Ръката му се плъзна към собственото му оръжие.

— Не се и опитвай! — спря го Сано.

Самураят преглътна мъчително и протегна ръце с дланите нагоре в знак, че се предава. Беше млад, едва прехвърлил двайсетте, с масивна челюст, нисък и набит. Копринените дрехи и скъпите мечове говореха, че е от висшите кръгове на обществото.