Лора Роуланд - Цуамоно

— Момичето разполага с информация, която ми е нужна — каза Сано, след което се обърна към детективите си: — Доведете Окицу.

Рейко откри Госечи в едно малко, рядко използвано светилище в главната сграда на храма „Зоджо“. Наложницата на владетеля Мацудайра бе коленичила пред олтара — заслонено с покрив оградено пространство с гравирани златни колони. Бронзовото й копринено наметало и искрящите й черни коси блестяха на светлината на свещите, които горяха пред златната статуя на Буда. Госечи бе дребна и крехка. Застанала с гръб към вратата и свела молитвено глава, тя изглеждаше уединена в собствените си мисли, изолирана от припяването на другите богомолци в главното светилище и от звучащите навън гонгове. Рейко тихо се приближи до нея през изпълнения със сенки сумрак, наситен с мириса на тамян и изгорял восък.

— Госечи сан? — попита тя.

Наложницата се обърна. Рейко видя, че бе много млада и изумително красива. Лицето й бе с широко чело и заострена брадичка, надарена с мека като цветен лист кожа и изящни черти. Рейко можеше да си обясни как бе привлякла и владетеля Мацудайра, и племенника му. Очите й, огромни и невинни като на дете, се изпълниха с тъга и смущение, тъй като уединението й бе нарушено от появата на непознат.

Рейко се представи:

— Аз съм съпругата на сосакан сама на шогуна — тя коленичи до Госечи. — Съжалявам, че те притеснявам, но има неотложни въпроси, които трябва да обсъдя с теб.

Момичето избърса сълзи в ръкава си и промълви:

— Може би друг път… ако проявите тази любезност. Моля ви, не се обиждайте, но в момента съм много разстроена.

Гласът й бе дрезгав от плач.

— Разбирам — каза Рейко със съчувствие. — Ти скърбиш за Дакуемон.

Изпитваше ужасно неудобство, че бе принудена да обезпокои Госечи, след като явно момичето току-що бе преживяло непрежалима загуба. Тревогата в очите на Госечи потвърждаваше, че бе имала незаконна връзка с Дакуемон и все още се страхуваше от последствията, в случай че владетелят Мацудайра разбереше за нея.

— Не… искам да кажа, да, тъжна съм, защото той мъртъв. Беше племенник на моя господар.

— И дори нещо повече, нали? — попита Рейко нежно. — Двамата сте били любовници.

Госечи поклати отчаяно глава в опит да отрече, но лицето й се сгърчи. Тя се разрида в шепите си, а тялото й потръпна конвулсивно в пристъп на неутешима мъка.

— Обичах го повече от всичко на света — изрече тя между риданията и хълцането.

Рейко почувства облекчението й, сякаш момичето бе намерило утеха в това, че най-накрая можеше да говори с някого, който знаеше тайната й.

— Не мога да понеса, че вече го няма!

Рейко я прегърна, а тя продължи да ридае. След известно време се успокои. Каза с тих, изпълнен с безнадеждност глас:

— Зная, че не биваше да се влюбвам в Дакуемон. Трябваше да остана вярна на владетеля Мацудайра. Дължа му толкова много. Родителите ми не можеха да си позволят да ме издържат. Те ме продадоха на един посредник, който снабдява с жени квартала на удоволствията. Ако владетелят Мацудайра не ме беше купил, щях да стана проститутка. Той е мил и щедър към мен. Обича ме. Заслужава верността ми.

Освен това владетелят Мацудайра бе трийсет години по-възрастен от Госечи и вероятно по-скоро й бе като баща, отколкото любовник, помисли си Рейко.

— Но Дакуемон бе толкова красив, толкова обаятелен — каза Госечи. — Влюбих се в него още първия път, когато се видяхме. Той в мен също. Не можехме да устоим на чувствата си.

Лицето й за миг се озари от спомена, после отново стана скръбно.

— Срещахме се тайно. Ако владетелят Мацудайра бе разбрал, щеше да ме убие. Щеше да прогони Дакуемон от клана. Но всеки миг, който прекарахме заедно, си струваше опасността.

От очите на Госечи отново рукнаха сълзи и се търкулнаха по страните й.

— Но сега, когато Дакуемон вече го няма, се чувствам толкова самотна. Изпитвам ужасна вина, задето съм мамила владетеля Мацудайра. Никога повече няма да бъда щастлива, докато смъртта ми не ме събере отново с Дакуемон. А това, че трябва да крия любовта си към него, прави болката от загубата му още по-непоносима.

Рейко не желаеше да се възползва от страданието на една безпомощна и уязвима жена, но бе длъжна в името на любовта, на честта и на дълга да помогне на Сано да разкрие това престъпление.

— Има начин да обезщетиш владетеля Мацудайра, че си го мамила, както и да почетеш любовта си към Дакуемон.

— Наистина ли? Как? — Госечи изглеждаше озадачена, но изпълнена с надежда.