Лора Роуланд - Цуамоно

Очите й станаха кръгли от страха, който Кохейджи й бе внушил.

— Тогава го попитах: „Какво ще правим?“ А той ми отговори, че имал идея. Каза ми да се облека бързо. Ръкавът на кимоното ми се беше отпрал по време на играта и той се избърса в него, преди да си сложи дрехите.

Сано видя как актьорът небрежно хвърля встрани ръкава, който по-късно щеше да се озове в леглото на Макино.

— После ми каза да му помогна да облече Макино — Окицу потръпна и направи гримаса. — Беше странно, все едно обличаш голяма кукла. След това го преместихме в кабинета. Човек не би предположил, че такова мършаво тяло може да тежи толкова много; трябваше да го носим двамата. Оставихме го на пода. Кохейджи счупи резето на прозореца. Каза, че щяло да изглежда така, все едно някой се е вмъкнал в къщата и го е убил. После излезе навън и отъпка храстите.

„Това обяснява кой е оставил фалшиви следи уж от насилствено влизане и защо“, отбеляза мислено Сано.

— Когато се върна, носеше дървена сопа — каза Окицу. — Нареди ми да разхвърлям стаята. Докато разпилявах книжа и книги наоколо — Окицу потръпна — Кохейджи удряше Макино със сопата, за да изглежда така, все едно е бил пребит до смърт.

Сано се запита дали, когато бе писал писмото, Макино бе допускал възможността смъртта му да бъде по-скоро вследствие на случайност, отколкото на убийство. Може би. Главният старейшина бе опортюнист, който по всяка вероятност бе разглеждал собствената си смърт като последна благоприятна възможност, последен шанс да създаде неприятности на враговете, които оставаха след него. Едно разследване на убийство, проведено от Сано, е изглеждало подходящо за целта. Той се е наслаждавал на мисълта, че враговете му ще бъдат тормозени и преследвани като заподозрени, дори и никой да не бъде наказан за смъртта му, която се оказа нещастен случай, а не убийство. Нямаше как да е знаел обаче, че смъртта му ще настъпи по време на сексуалните му забавления, а между заподозрените ще бъдат и двамата му партньори.

— Кохейджи удари Макино по главата и целият под стана в кръв — добави Окицу.

Думите й припомниха на Сано онова, което бе научил, докато заедно с доктор Ито правеха огледи на трупове в моргата на Едо. Освен това си спомни синините, които бе открил по трупа на Макино. Хипотезата му за случилото се с главния старейшина, която неколкократно се бе променяла в хода на разследването, внезапно претърпя поредната промяна.

— Кохейджи угаси фенерите в стаята на Макино — каза Окицу. — После ме отведе в стаята ми. Каза, че трябва да останем там до сутринта и ако някой попита, да твърдим, че сме били заедно цялата нощ и че изобщо не сме доближавали Макино. Аз казах: „Ами ако Агемаки ни е чула? Тя ще знае, че лъжем“.

Окицу хвърли към Агемаки сърдит поглед. Вдовицата на Макино се усмихна самодоволно.

— Кохейджи ми каза да не се тревожа за нея, тъй като той можел да я накара да си мълчи — продължи Окицу. — Така и направихме. Престорихме се, че не знаем за смъртта на Макино. По-късно Кохейджи ме накара да казвам, че съм видяла Дакуемон в кабинета му.

Тя събра ръце, сякаш се готвеше за молитва, после ги отпусна поотделно в скута си. Отчаяние и сълзи забулиха изцапаното й с въглищен прах лице.

— Нещата не станаха така, както ги бяхме замислили. Но не сме убили Макино — тя се обърна към Сано с хрисим умолителен глас: — Кълна се, това е истината!

Хирата, Ибе и Отани кимнаха, приемайки признанията й. Но макар и да вярваше, че Окицу най-накрая бе разкрила всичко, което знаеше — а без съмнение тя искрено си вярваше — Сано не смяташе, че Макино бе умрял по начина, по който твърдеше Окицу. Те двамата с Кохейджи не бяха толкова невинни, колкото тя ги изкарваше.

— Смъртта на Макино не е била нищо повече от един нещастен инцидент, причинен от собствената му похот — заключи Отани с облекчение. — А Дакуемон не е заговорничил да го убие. Владетелят Мацудайра ще се зарадва да научи, че той и кланът му вече не са под подозрение.

— Защото Макино не е бил убит — каза Ибе недоволен. — Разследването доказва, че виновен няма.

— Аз не съм съгласен — каза Сано. — Макино не е умрял, когато е загубил съзнание по време на сексуалните игри. Бил е жив, когато Кохейджи е започнал да го ударя със сопата. Мъртвите не кървят. Нито по телата им остават синини от удар. Вероятно е получил пристъп и е припаднал, както е правил секс. Побоят, нанесен от Кохейджи, го е довършил.

Окицу ахна.

— Аз не знаех — изплака тя. — Мислех, че вече е мъртъв!