Лора Роуланд - Дим Мак

Затворникът се втренчи във фиала с неистов копнеж. Спазъмът отмина и по бледата му кожа изби пот. Той кимна немощно.

— Кой си ти? — повтори Сано.

— Ивакура Санджуро.

Това име фигурираше в списъка на генерал Исогай.

— Той е от елитната част на Янагисава — каза Сано на хората си, след което попита Ивакура: — Как те раниха?

— Бях прострелян — изстена самураят — по време на последната ни атака срещу войските на владетеля Мацудайра.

Раната бе гноясала, отравяйки кръвта му, заключи Сано. Сега имаше треска, която причиняваше конвулсии, немощ и смърт.

— Кога се случи това?

— През третия месец на тази година. Значи преди един месец.

— Откога си зле?

— Не помня — Ивакура потръпна и изстена. — Струва ми се, цяла вечност.

Сано погледна Хирата и заяви:

— Той не е Призрака.

— Вече е бил твърде слаб, за да издебне и да убие началника Еджима или полковник Ибе — съгласи се Хирата. — И със сигурност снощи не е бил способен да ви нападне в собственото ви имение и да избяга.

Макар и обзет от разочарование, Сано си даде сметка, че все пак плененият можеше да му бъде от някаква полза. Той попита Ивакура за местонахождението на останалите войници от специалния отряд на Янагисава, като ги назоваваше по име. Ивакура отвърна, че единият бил мъртъв, а четирима други потърсили убежище в провинциите предишната зима и оттогава той нямал връзка с тях.

— А Кобори Банзан? — попита Сано.

Ивакура изстена. Гърлото му се сви.

— Тук.

— Тук? — навъси се Сано изненадан. — В „Нефритената вила“?

Той, Хирата и детективите се спогледаха, питайки се дали единият от мъжете, които бяха заловили, бе последният от липсващите седмина… и Призрака.

— Не сега — отвърна Ивакура. — Криехме се в тази стая. Но той си тръгна.

— Кога? — попита Сано.

— Вчера. Или онзи ден. Не си спомням — делириум забули очите на Ивакура.

Сано отчаяно се надяваше Кобори да е Призрака, защото, ако се окажеше, че не е, вече не знаеше кой друг можеше да е убиецът и къде да го издирва.

— Кобори владее ли техниката на дим мак?

Минаха няколко мига, в които Ивакура остана със стиснати очи, водейки безмълвна битка с болката. Сано каза на Хирата:

— Дай му малко опиум.

Хирата отвори стъкленицата и капна няколко капки от лекарството в устата на Ивакура. Скоро болката утихна и Ивакура се отпусна. Сано повтори въпроса си. Ивакура кимна.

— Аз не знаех. Той го е пазел в тайна. Но вчера… или когато там беше… — погледът му се замъгли, а мисълта му се отнесе. — Преди да тръгне, аз го помолих да ме убие. Умирам, от мен вече няма никаква полза. Поисках да ми пререже гърлото и да ме избави от мъките. Но той ми отказа… така щял да си навлече неприятности.

Подобна смърт щеше да изглежда като убийство, което би привлякло вниманието към обитателите на тази стая. А Кобори беглецът не е искал това да се случи.

— Но каза, че ще ми помогне. Докосна главата ми. Каза, че скоро ще умра. Щяло да изглежда като естествена смърт.

Сано приближи лампата до главата на Ивакура. Там, върху тънката восъчна кожа до слепоочието, различи бледа синина, подобна на пръстов отпечатък. Вътрешно изруга лошия си късмет. Беше изпуснал убиеца за малко!

— Къде отиде Кобори? — попита той.

— Не знам. При него дойде една жена. Той замина с нея.

Сано се напрегна.

— Коя е тя?

Ивакура се разтресе и застена в нова конвулсия.

— Мисля, че я наричаше Югао.

Това бе потвърждение, че Югао и Призрака бяха заедно точно както бе предположила Рейко. Сано изпусна шумно въздух, удивен, че нейното разследване се бе пресякло с неговото. При все това, когато притисна Ивакура да си спомни дали двамата бяха споменали нещо, което да подсказва къде възнамеряват да отидат, мъжът изскърца със зъби:

— Казах ти всичко, което знам. Дай ми опиума!

Сано кимна на Хирата, но Ивакура внезапно се сгърчи в нова конвулсия. Тялото му се вдърви, очите се затвориха и животът го напусна. Допирът на смъртта бе подействал. Докато гледаше трупа, Сано си помисли: Скоро и с мен може да стане същото.

— Само ако бяхме пристигнали по-рано — изрази гласно съжалението си Хирата.

— Но поне вече знаем кой е Призрака — каза Сано, обнадежден въпреки разочарованието. — Това е голям напредък. Освен това знаем, че е заедно с Югао. Една двойка се намира по-лесно, отколкото сам мъж.

Когато Сано и Хирата се върнаха в крепостта Едо, преваляше пладне. Докато яздеха през проходите със своите детективи, слънцето все още грееше, но зад хълмовете в далечината се скупчваха облаци. Студеният вятър довяваше от реката тежък мирис на блато. Крепостта не бе тъй пуста, както предишния ден — охранявани от войници, служителите си вършеха работата. Но когато се покланяха на Сано, в маниера им личеше смирена потиснатост — страхът от докосването на смъртта все още властваше в крепостта. Сано зърна капитан Накай, който се шляеше близо до един пропускателен пункт. Погледите им се срещнаха и Накай като че ли се канеше да го заговори, но Сано се извърна от своя първоначален главен заподозрян. Този човек го изпълваше с неудобство, тъй като му напомняше за погрешната насока, в която бе поело разследването му още от самото начало. Когато пристигна в имението си, от къщата излезе Рейко и забърза към него да го посрещне.