Лора Роуланд - Дим Мак

— Само че не успяха. Съдбата е на наша страна. Тя ни закриля.

Той поклати глава и от устата му се разнесе съсъкът на недоверчив смях.

— Милостиви Небеса, ти си луда! Колкото по-скоро се отърва от теб, толкова по-добре!

Той окачи мечовете на кръста си, след което прибра допълнителен кат дрехи и още няколко свои вещи в един вързоп.

— Чакай! — викна Югао като обезумяла. — Ти каза, че дворцовият управител и войниците му те издирват. Чу, че вече са претърсвали места, където си се крил. Ако си тръгнеш от тук, къде ще отидеш?

— Това е моя работа, не твоя — но ръцете му трепнаха, докато връзваше възела на вързопа.

Югао засили натиска, усетила преимуществото си.

— Известно време трябва да се спотайваш. Дворцовият управител ще реши, че си напуснал града. Ще се откаже да те издирва в Едо. А дотогава това е най-безопасното място за теб.

Той се намръщи. Югао усети как се съпротивява на логиката и на самата нея. Тя добави:

— Може и да намериш някоя пещера да се скриеш, но кой ще ти носи храна? Другарите ти са мъртви или разпилени из цялата страна. Кого друг имаш, който може да ти помогне, освен мен?

Във внезапен изблик на ярост той запрати нещата си в отсрещния край на стаята. Вързопът се удари в стената и тупна на пода. Когато се отпусна на колене, изражението му бе неразгадаемо. Югао не се вълнуваше от това, че той мразеше да зависи от нея за оцеляването си. Коленичи до него, прегърна го и опря страна в неговата, макар че той не помръдна.

— Всичко ще бъде наред — каза тя, — с общи усилия ще разбием нашите врагове. После ще бъдем щастливи заедно точно както ни е писано. Повярвай ми!

„Нефритената вила“ не заслужаваше елегантното си име. Представляваше порутена странноприемница, кукнала на насипа над река Нихонбаши, и осигуряваше подслон на пътници с ограничени средства и на работници от шлеповете. Странноприемницата имаше четири построени от талпи крила с рошав сламен покрив, свързани с покрити коридори. Каменни стъпала водеха надолу до реката, чиято мазна и черна повърхност проблясваше в мрака, набраздена от леки вълнички. Покрай брега бяха закотвени лодки къщи. С наближаване на полунощ мъглата все повече изтъняваше, разкривайки луната, която бе подобна на сияйна шамандура, уловена в скъсана рибарска мрежа.

Сано, Хирата, детективите Маруме, Фукида, Иноуе и Арай, съпровождани от шестима стражи, се приближиха до входа на „Нефритената вила“. Той се намираше на тясна уличка с разположени от двете й страни сергии за храна и дюкяни за морски принадлежности, до един тъмни и пусти. Двайсетимата войници, доведени от Сано, обградиха странноприемницата. Над входа гореше фенер, но вратата бе залостена. Сано почука. От постройката подаде глава навън набит плешив ханджия.

— Ако търсите стаи, моите извинения, господари — каза той. — Тук всички са заети.

— Издирваме един беглец — каза Сано. — Пуснете ни вътре, без да вдигате шум.

Той и хората му влязоха през портата, минаха през един пасаж и се озоваха в градина с потънали във влага храсти и избуяла трева. Въздухът бе пропит с миризмата на нужници, риба и отпадъци. Постройките, предлагащи подслон за гости, бяха с веранди. Сано и хората му извадиха мечове и бързешком се озоваха горе. Отваряха рязко вратите с викове: „Това е проверка! Всички навън!“

Откъм стаите се разнесоха възклицания и шумно суетене. Залитайки, наизлизаха мъже в нощни роби, а някои и чисто голи, които мигаха сънено или уплашено. Хирата и детективите ги строиха в редица отвън. Останалите войници се втурнаха в градината, догонвайки онези, които се бяха опитали да избягат през я прозорците.

— Съобщете имената си — наредиха Хирата и детективите.

Гостите се подчиниха, смесвайки гласове в паническа какофония.

От една стая не излезе никой. Сано се взря в обгърнатата от мрак празнота. Ханджията се щураше в градината с лампа в ръка. Сано му викна:

— Ти май каза, че всички стаи са заети.

— Така беше, господарю — отвърна ханджията.

Сано взе лампата от ръката му и влезе в стаята. Ноздрите му потръпнаха от тежката смрад на болест и гнилоч. На пода лежеше дюшек, покрит с мръсен, намачкан юрган. Мухи бръмчаха около пълно нощно гърне и поднос с ориз, чай и супа, които изглеждаха отдавна изстинали. Сано се наведе и пипна дюшека. На прага се появи Хирата.

— Мъжете, които хванахме, са екипажи от речните шлепове. Ако Призрака е тук, това трябва да е неговата стая.

Хирата огледа празното пространство и изражението му отрази разочарованието, изписано върху лицето на Сано.