Лора Роуланд - Дим Мак

— Люби него — нареди той.

Гласът му прозвуча като рязко свистене, което й напомни за съскащ в пламъци лед, за змия, която се готви да нападне жертвата си. Гърлото му бе засегнато в битка и затова можеше да говори единствено шепнешком. Югао бе чула тази история в чайната, където се бяха запознали, от другарите му. Той никога не бе споделял с нея нещо лично. Сега погледът му заповядваше да се подчини на желанието му. Стоманеното острие блещукаше с отраженията на пламъка от лампата, сякаш беше живо. Югао знаеше този ритуал, който двамата бяха разигравали многократно. Той не обичаше тя да го докосва и доколкото бе възможно, отбягваше близостта с нея. По време на секс винаги предпочиташе тя да обсипва с ласките си не тялото му, а оръжието му. Югао се страхуваше да попита защо, тъй като можеше да го ядоса, но трябваше да му се подчини, както правеше всеки път.

Тя коленичи и прокара пръсти нагоре и надолу по хладното гладко острие. Лицето й, жалко заради потребността й от неговото одобрение, се отразяваше в лъскавата стомана. Той я наблюдаваше, а в очите му припламна възбуда. Гърдите му засвистяха, а дишането му ставаше все по-бързо. Собственото й желание забушува в нея като пожар. Тя се приведе над меча с изваден език и бавно взе да ближе острието от основата към върха по плоската му страна. После го прокара по острия като бръснач ръб. Бе изтръпнала от страх да не се пореже, но видя, че мъжествеността му се вдига от възбуда. Неговата наслада бе и нейна. Тя изстена от вълнение.

Навън изтрещя светкавица, разтърси пода, стресна Югао и тя трепна. Езикът й се отплесна и острието се вряза леко в меката плът. Тя изстена и усети соления вкус на кръв. Отметна глава, седна на пети и неволно посегна към устата си. Той я дръпна на дюшека и с меч върху гърлото й грубо проникна между краката й. Югао извика от наслада и ужас, когато той се задвижи вътре в нея, а стоманеното острие се притисна до кожата й. Той знаеше, че всякаква принуда бе излишна — тя би му позволила да прави с нея каквото си поискаше. Но имаше нужда от насилие, за да се задоволи. Решеше ли, можеше да я пореже. Беше го правил в миналото. Дори когато се вкопчи в него и се надигна, за да посрещне тласъците му, тя с писък изви шия, за да избегне меча. Лицето му се напрегна, чертите му се сгърчиха, движенията му ставаха все по-бързи и резки, погледът му се впи в нейния.

Тя се понесе в черния водовъртеж на очите му. В тъмнината проблясваха откъслечни спомени. Тя бе малко момиче в дома на семейството си. Баща й лежеше върху нея, притиснал с ръка устата й, за да задуши виковете й, докато я обладаваше. На сутринта върху завивките имаше кръв. Майка й я обсипа с ругатни и я наби.

Но онези дни и хората, които я бяха наранявали, вече ги нямаше. Тя се притисна в любимия си. Той отметна глава назад, с вик проникна още по-дълбоко в нея и свърши. Собственото й освобождаване я разтърси, връхлитайки я на талази от неистов екстаз. Тя почувства как най-накрая духът й докосва неговия, и от гърдите й се изтръгнаха диви, необуздани викове.

Твърде бързо, още преди усещането й да угасне, той се отдръпна от нея. Коленичи на пода в другия край на стаята с гръб към Югао, докато тя лежеше потънала в общата им пот и трепереща от внезапния студ на неговото отсъствие. Допълзя до него и боязливо постави ръка на рамото му. Втренчен в празното пространство, той не й обърна внимание.

— За какво мислиш? — попита тя.

След един дълъг миг той отвърна:

— Идването ти тук беше грешка.

Укорът в шепота му я жегна.

— Защо? Тихо е, удобно и уединено. Имаме си всичко необходимо — и тя посочи с жест към леглото, меките възглавници на пода, мангала, пълен с дървени въглища, купичките с храна, стъклениците с вода и вино.

— Тук не е безопасно. И е по-добре да тръгна без теб.

Той тръсна рамо, за да се освободи от ръката й. В съзнанието на Югао внезапно изникна картина, в която баща й държи Умеко в скута си и я гали, а тя ги гледа изоставена и изгаряща от ревност.

— Но на нас ни е писано да бъдем заедно — възпротиви се тя, засегната от отношението му. — Съдбата отново ни събра.

Той се изсмя — звук, наподобяващ стържене на метал в метал.

— Съдбата ще ни затрие и двамата. Ти си издирвана престъпница. Полицията ще те търси. Ще доведеш враговете ми право при мен.

— Не, няма! — Югао бе покрусена, защото той я смяташе за бреме, а тя го обичаше повече от всичко на света. — Бях много предпазлива. Няма да ни открият тук. Никога не бих те изложила на опасност. Обичам те. Ще направя всичко, за да те защитя.