Лора Роуланд - Дим Мак

— И си чакала до това време?

— Е, не — Рейко се поколеба за миг и после каза предпазливо: — Ходих сутринта. Но после татко ми каза, че в близост до затвора е избухнал пожар и че Югао е избягала. Помислих си, че ще е по-добре да се опитам да я открия. Това правих цял ден.

— Чакай, да не би да искаш да кажеш, че продължаваш да се занимаваш с онези престъпница от низвергнатите? След като ми заяви, че си приключила с нея?

— Знам, че беше така. Но се почувствах длъжна да я потърся — опита да се защити Рейко. — Моя е вината, че тя избяга. Не можех просто да си седя й да бездействам.

Макар че обяснението й бе разумно, обидата му се разгоря в гняв, защото бе пренебрегнала желанието му.

— Знаеш в какво положение се намирам! — викна той. — Не мога да повярвам, че си толкова егоистична и упорита!

Очите на Рейко заискриха гневно:

— Не ми викай! Ти си егоистът и инатът. Предпочиташ да оставя на свобода една убийца, вместо да направя каквото мога, за да я заловя, само защото те е страх от полицейския началник Хошина. Къде ти е самурайската смелост? Почвам да си мисля, че си я загубил, откакто стана дворцов управител!

Думите й бяха достатъчно силни да го пронижат право в сърцето.

— Как смееш да ме обиждаш! — възкликна той, извисявайки разгневен глас. — През тези четири години непрестанно ми създаваш проблеми. Ще ми се да не се бях женил за теб!

Рейко се втренчи в него безсловесна, със застинало лице, все едно я беше зашлевил. После чертите й я се сгърчиха. По страните й потекоха сълзи. Тя гушна Масахиро, който се разплака, разстроен от свадата. Яростта на Сано премина в ужас, че бе изрекъл такива жестоки думи към нея.

— Не исках да кажа това.

Тя задруса Масахиро, за да го успокои, като в същото време непохватно избърса сълзи в ръкава си.

— И аз — прошепна тя пресекливо. — Моля те да ми простиш.

Сано я прегърна и тя се притисна до него. Той почувства как тялото й потръпва от риданията.

— Ще ти простя, ако и ти ми простиш.

— Не биваше да ти казвам такива ужасни неща — изхлипа тя. — Толкова съм уплашена, разстроена и притеснена, само че това не е извинение.

— Прекарах цял ден, търчейки от едно място на друго, в напразни опити да заловя убиеца, но и това не е извинение — каза Сано. — Хайде да кажем, че сме квит.

Ако му оставаше само един ден живот, не искаше да го пропиляват в гневни разпри. Рейко кимна. Очите й преливаха от любов, разкаяние и страх. Двамата сложиха Масахиро да спи, след което отидоха в стаята си. Сано рухна на леглото, което прислужниците бяха приготвили. Тялото и съзнанието му пулсираха болезнено от умора. Той се опита да не мисли за работата, която го очакваше цялата нощ, нито да си представи какво би било, ако смъртта го поразеше утре, и какво би станало със семейството му. Рейко коленичи до него.

— Ще престана да търся Югао. Така ще се тревожиш за един проблем по-малко.

— Не — Сано не можеше да приеме омиротворителното й предложение. — Вече мисля другояче. Смятам, че трябва да продължиш. Така е правилно.

Във всяко зло има и по нещо добро, даде си сметка той. Ако смъртта го застигнеше на следващия ден, кроежите на Хошина нямаше да му навредят.

— Сигурен ли си?

Той долови надежда в гласа на Рейко и видя неверие в очите й.

— Да. Как мина издирването днес? — попита, симулирайки интерес.

— Намерих приятелката на Югао от детските години — Тама.

Докато тя му разказваше какво бе научила от Тама за семейната история, която според нея бе тласнала Югао към убийствата, Сано се опита да слуша, но умората му го надви и той задряма.

— Тама ми спомена за едно място, където може да е отишла Югао. Една странноприемница на име „Нефритената вила“.

В паметта на Сано прозвуча тих звън. Той изведнъж се разбуди. Защо името му се струваше познато?

— Върнах се вкъщи да видя дали мога да взема някои от твоите войници, за да дойдат с мен да заловим Югао — продължи Рейко.

Сано внезапно седна в леглото, защото си спомни къде бе чул да се споменава „Нефритената вила“. Той бръкна в пояса си и извади списъка, който му бе дал генерал Исогай.

— Нещо не е наред ли? — попита Рейко озадачена.

— Какво правиш?

Прониза го вълнение, докато прокарваше пръст по хартията.

— Мисля, че убиецът е войник от елитната част на Янагисава. Седмина от тях все още не са заловени — думите „Нефритената вила“ изскочиха в съзнанието му. — Това е списък на местата, които са посещавали в миналото. Сред тях е и странноприемницата, в която смяташ, че се намира Югао.