Лора Роуланд - Дим Мак

Сано застина, връхлетян от противоречиви пориви. Здравият разум го предупреждаваше да не влиза в къщата. Кобори възнамеряваше да го примами в капан, да го измъчва и после да го убие. Нямаше значение, колко сурово щеше да го накаже владетелят Мацудайра, задето се е провалил в мисията си, в настоящия момент това бе за предпочитане пред смъртоносния капан. Животинският инстинкт за самосъхранение не позволяваше на Сано да влезе в къщата.

Но един достоен самурай никога не бяга от дуел, колкото и глупаво или безумно да изглежда това. Стореше ли го, Сано никога повече нямаше да може да застане с вдигната глава пред света, дори и никой друг да не научеше за това отстъпление пред страха. Той си помисли за Рейко, за Масахиро. Загубеше ли този дуел, повече нямаше да ги види. Откажеше ли се от него, позорът му щеше да е тъй ужасен, че повече нямаше да може да ги погледне в очите.

Според Йеясу — първия шогун от клана Токугава — имаше само два начина да се върнеш от битка — или с главата на врага си, или без своята собствена.

Освен това на изпитание бе поставена не само самурайската му чест. Този миг можеше да се окаже най-добрата възможност някой да се добере до Призрака, който иначе щеше да продължи да се укрива и да убива отново и отново. А и ако Кобори вече му бе приложил допира на смъртта, Сано можеше спокойно да влезе в сражение с него. Нямаше голямо значение, дали щеше да умре тази вечер или утре. Поне щеше да приключи живота си с ненакърнена чест. Той пое по пътеката към къщата, изпълнен с безразсъдността на обречен. Изкачи стъпалата към верандата, спря на прага и се съсредоточи в мрака от другата страна. Зрението му не можеше да проникне в него; слухът му не долавяше никакъв звук. Но шестото му чувство регистрира присъствието на Кобори, застинал в очакване и готов да го посрещне. Разнесе се протяжен вълчи вой. Мразовит вятър набразди повърхността на езерото. Сано прекрачи прага и влезе в къщата.

— Не можеш да ме убиеш — каза Рейко, макар че се бе свила, опитвайки се да избегне опряното във врата й острие. Бе разпознала унищожителното намерение в очите на Югао. — Аз ти трябвам за защита.

Макар и да осъзнаваше, че Югао бе достатъчно обезумяла, за да я убие каквото и да й кажеше, тя се опита да я разубеди:

— Войниците ще бъдат тук всеки миг. Не съм ли жива, и ти си мъртва.

Югао се изсмя, развеселена и безразсъдна.

— Нещо не ги чувам да идват, а ти? Той побеждава. Нямаме нужда от теб.

Рейко долови тропот на тичащи нозе, които се отдалечаваха от къщата. Армията дезертираше. Ами Сано? Дори и да не беше мъртъв, дори и Хирата да му бе казал, че тя е вътре, дали би могъл с бой да си проправи път покрай Призрака и да я спаси? Обзе я отчаяние. Тя каза:

— Ще имаш нужда от мен, за да се измъкнеш от Едо. Вас двамата ви издирват навсякъде. Ако съм с теб, съпругът ми и баща ми ще искат да ме спасят… Ще можеш да се спазариш с тях — твоята свобода за моя живот.

Югао поклати глава:

— Той се движи като вятъра. Когато сме заедно, все едно сме невидими. Ще се промъкнем буквално между пръстите на войниците. Ти само ще ни забавиш.

Погледът й се стрелна встрани, докато се опитваше да проследи ставащото навън. Тялото й нервно потръпваше и ножът драскаше кожата на Рейко. Тя видя собствената си смърт да се приближава устремно. Мускулите на шията й се свиха конвулсивно под острието на ножа. Но поне би могла да изясни важен и момент от разследването си.

— След като ще умирам, поне ми отговори на един въпрос. Защо уби семейството си?

Видя в очите на Югао смесица от възхищение и презрение.

— Ти май никога не се отказваш, а?

— След цялата работа, която съм свършила заради теб, най-малкото, което можеш да направиш като отплата, е да задоволиш любопитството ми.

Освен това колкото по-дълго говореха, толкова по-голям ставаше шансът на Рейко да се спаси. Югао размисли и сви рамене:

— Добре. Предполагам, че и да ти разкажа сега, вече не е опасно.

Лунната светлина проникваше във вътрешността на къщата само колкото да покаже на Сано тъмен коридор, преминаващ в черна пустота. Той притисна гръб до близката стена. Опипа я с лявата си ръка, а с дясната стискаше здраво меча си. Щом мракът го погълна, зрението му го изостави, но другите му сетива се изостриха. Чуваше и най-лекото изскърцване на пода под тежестта си. Нозете му усещаха тесните пролуки между дъските. Пръстите му проследиха извивките на дървена решетъчна преграда. В застоялия, пропит с миризма на плесен въздух долови слаб дъх на мъжка пот.