Лора Роуланд - Дим Мак

— Хайде сега да видим как ще се биеш срещу мен без мечовете си — прошепна Кобори.

— Баща ми беше палач — започна Югао.

Тя отслаби натиска на ножа върху гърлото на Рейко, която предпазливо въздъхна и отпусна мускули.

— Връщаше се у дома и разказваше колко хора бил затрил и какво били сторили, за да загазят така. Разправяше ни как се държали, като ги довеждали на терена за екзекуции. Описваше ни какво изпитвал, като отсичал главите им.

Рейко впери поглед в лицето на Югао с надеждата да задържи вниманието й, за да й попречи да проследи ръцете й.

— След войната много самураи от армията на Янагисава бяха заловени и екзекутирани. Те бяха негови приятели — очите на Югао засвяткаха от гняв заради любовника й. — Мнозина от тях бяха убити от баща ми. Хвалеше се с това, защото те били знатни мъже, а той — хинин, само че те били мъртви, а пък той жив. Всеки път, щом убиеше някого от тях, правеше резка на стената.

Рейко си спомни резките в бордея. Тя мръдна едва забележимо дясната си ръка встрани към ножа, скрит в пояса на гърба й.

— Не можех да го оставя да продължи да ги убива — продължи Югао. — А онази нощ ми дойде до гуша да го слушам как се хвали. Затова го намушках. Нямах какво друго да сторя за моя любим.

Най-накрая Рейко проумя защо Югао бе пазила в тайна своя мотив — за да не споменава Кобори и да не разкрива престъпленията му. Освен това си даде сметка, че минали и настоящи болки в живота на Югао се бяха слели в едно и я бяха запратили отвъд границата на поносимостта. Години наред Югао бе потискала яростната омраза към баща си за това, че я бе насилвал и отхвърлил. Можела е да продължи да живее по този начин или да го намушка някой друг път, но оскърбленията му срещу другарите на Кобори накрая бяха тласнали нестабилната й психика към отцеубийство.

— А защо уби майка си и сестра си?

Югао изкриви устни в презрителна усмивка:

— Докато аз го ръгах, те просто се бяха свили в ъгъла и ревяха — тонът й стана свадлив. — Можеха да ме спрат. Ако ги беше грижа за него, щяха да го сторят. Окаяните страхливки заслужаваха да умрат.

Може би Югао е искала двете да я спрат, взе да разсъждава Рейко. Може би въпреки всичко не е преставала да обича баща си. Ако е било така, тогава ги е наказала за отказа им да го спасят от нея, както и за предишното им несправедливо отношение. Оставаше един последен неизяснен въпрос.

— А ти защо направи самопризнания? — попита Рейко.

— Заради него — отвърна Югао. — А и исках той да го знае. Не очаквах да го видя повече, но бях сигурна, че ще чуе какво съм направила. Щеше да разбере защо. Щеше да осъзнае, че съм умряла за него, и да ми бъде признателен.

Силата на самоизмамата й удиви Рейко.

— Тогава защо промени решението си и избяга от затвора?

Рейко вече бе преместила ръце зад гърба си и пръстите й докосваха дръжката на ножа.

— Пожарът бе знак от съдбата. Той ми подсказа, че ни е писано да бъдем отново заедно, а не да умра за него — Югао се навъси, обзета от внезапно подозрение към Рейко. — Какво правиш?

— Само се почесвам по гърба.

— Сложи си ръцете така, че да мога да ги виждам.

Рейко се подчини, като се сбогува с надеждата да нанесе първа своя удар. Прибягна към нова тактика.

— Ти си убила заради Кобори. И си била готова да жертваш живота си за него. А той какво е направил за теб?

Югао изгледа Рейко така, все едно въпросът й бе пълна глупост.

— Обича ме.

— Той ли ти го каза?

— Не е нужно. Аз го знам.

— И откъде?

— Люби се с мен.

— Искаш да кажеш, че те използва, за да си достави удоволствие. Това не означава, че го интересуваш по друг начин, освен чисто физически.

— Той дойде при мен след края на войната. За него нямаше значение, че съм хинин. Искаше да бъде с мен.

За първи път у Югао пролича желание да докаже, че тя означава за Кобори също толкова много, колкото и той за нея. Рейко си помисли за поражението, което бяха претърпели през войната привържениците на Янагисава, и следвайки интуицията си, попита:

— Той беше ли ранен?

— Да. И какво от това?

— Значи е бил зле и просто не е имал къде другаде да отиде. Обзалагам се, че си е тръгнал веднага щом се е възстановил. Нали?

Болката, която пролича в изражението на Югао, й подсказа, че предположението й е правилно.

— Трябваше да замине. Имаше важни дела.

— По-важни от теб — отбеляза Рейко. — Кажи ми, когато избяга от затвора, той зарадва ли се, че те вижда отново?

— Имаше си грижи! — сопна се Югао.