Лора Роуланд - Дим Мак

— Значи си мислиш, че можеш да ме победиш? Какво чакаш тогава? — подигра му се той.

Всеки дъх сякаш раздираше белите дробове на Сано. Боят без оръжие никога не бе представлявал силната му страна, а и шестте месеца зад писалището я не бяха допринесли особено за уменията му. Той си спомни колко скован бе по време на тренировъчната битка с Коемон, а и приятелят му не бе имал за цел да го убие. Съпротивявайки се на връхлитащата го паника, Сано се помъчи да отвлече вниманието на противника си и да не му позволи да съсредоточи телесната и психичната си енергия в докосването на смъртта.

— Чакам да осъзнаеш, че самоотвержената ти съпротива е безсмислена — отвърна Сано. — Войната свърши.

— Не и докато аз съм жив! — отсече Кобори. — Ти ще бъдеш най-голямото ми завоевание.

Те тръгнаха един към друг — Сано, скован от болка, а Кобори с уверена стъпка, обладан от непоколебимост. Сано вдигна ръце, готвейки се да нанесе удар или да се защити, доколкото му позволяваха силите. Кобори изви гръбнак. Придвижваше се със свити лакти, вдигнал едната си ръка и отпуснал другата. Очите му добиха странен блясък. От него се излъчваше енергия подобно на трескаво трептене точно под прага на слуховото възприятие. Сано виждаше лицето и ръцете му съвсем отчетливо, все едно излъчваха собствена светлина на фона на черните му одежди. Само няколко крачки ги деляха един от друг, когато Кобори скочи във въздуха. Краката му се устремиха към Сано. Едното му ходило го уцели в брадичката точно под долната устна.

Сано усети как зъбите му изтракаха, а главата му се отметна назад. Олюля се и падна на колене. Зрението му се замъгли, сякаш ударът — лек, но с мощно въздействие — бе разхлабил очите му. Кобори стоеше на същото място, където се бе намирал преди това. Бе атакувал и отстъпил с такава бързина, че все едно не бе помръдвал, а бе осъществил преместване на образа си в пространството, стоварвайки силата си върху Сано. Енергията му пулсираше; усмивката му проблесна в мрака — мимолетна и язвителна.

— Твой ред е — рече Кобори. — Или се отказваш?

Независимо колко безнадеждно бе положението му, Сано нямаше никакво намерение да се предава. Той замахна към Кобори, който обаче с лекота избягна удара. Сано пробва отново, после пак и пак. Кобори сякаш предугаждаше всяко негово действие още преди да го извърши. Никога не се намираше там, където Сано очакваше да го уцели. Изчезваше, след което отново се появяваше другаде, сякаш за миг изоставяше материалните си измерения и после пак се връщаше в тях. Обладан от ярост, Сано устреми юмрук към ребрата на Кобори, който с лекота блокира удара му. Кокалчетата му се забиха в китката на Сано.

Въздухът напусна дробовете на Сано със свистене. Гръдният му кош хлътна. Той се просна по очи, дишайки като риба на сухо, изумен, че ударът бе засегнал тялото му на такова разстояние от точката на съприкосновение. По всяка вероятност Кобори бе пратил поток енергия по нервите му от китката към белите дробове. Докато се мъчеше да си поеме дъх, Кобори заби пръсти в лицето му точно под дясното му око. Сано изведнъж почувства странна замаяност, все едно току-що се бе събудил на непознато място без никаква представа, къде се намираше или как се бе озовал там.

Кобори бе засегнал нерви, които бяха блокирали съзнанието му.

Сано бе връхлетян от разяждащ ужас. Всяка атака, която осъществяваше, се стоварваше отгоре му. Един-единствен път бе успял да достигне противника си, който обаче бе парирал удара му, като едновременно с това му го бе върнал. Сано се олюля, а Кобори го срита в краката и го смушка в гърба и раменете, като с всеки удар издишваше мощна струя въздух подобно на звука, който издава горяща прахан, поръсена с газ. Болката, която пронизваше цялото му тяло, сега бе съпроводена от замаяност и гадене. Сано замахна, но загуби равновесие. Вече политаше, когато Кобори го сграбчи за китката, преметна го и му нанесе удар точно под пъпа.

Сано почувства как ударите на сърцето му преминаха в мощно устремно барабанене. Кръвта нахлу в главата му с неистов тласък, сякаш всеки миг щеше да я пръсне. Той изкрещя, заглушавайки тътена в ушите си.

Югао замахна с ножа си към Рейко, която се завъртя, хвърли се и отвърна на удара й. Тя беше печелила много битки, но никога не се бе сражавала с някого като Югао. В сравнение с досегашните й противници Югао бе любител, нямаше нито подготовката й, нито опита й. Но пък компенсираше липсата на достатъчно бойни умения с непоколебимост и безразсъдност. Рейко бе наранила ръцете и лицето й, но Югао сякаш бе неподвластна на болката и докато се биеха, дори не забелязваше как собствената й кръв капеше по пода.