Лора Роуланд - Дим Мак

Изненадан, Кобори издиша отривисто. Макар и за момент, мускулите му се отпуснаха, тъй като хватката на Сано бе източила енергията му. Сано го дръпна към себе си. Стегна другата си ръка и заби пръсти под брадичката му. Стреснат, Кобори изкрещя от болка и се дръпна рязко назад. Свободната му ръка се вдигна, за да стовари смъртоносен удар в лицето на Сано. В същото време Сано се устреми напред в последно, отчаяно усилие. Челото му се заби високо вдясно в гърдите на Кобори.

Шокът от сблъсъка отекна в черепа му. В очите му избухна ослепителна бяла светлина, все едно всички звезди на небето изведнъж се бяха пръснали. Преди да разбере дали ударът на Кобори се е стоварил върху него, вселената потъна в мрак и безмълвие.

Рейко, Хирата, стражите и детективите се носеха през тъмната, подобна на лабиринт къща.

— Трябва да има някаква стълба към покрива — каза Фукида.

Пред него лейтенант Асукай извика:

— Насам!

Те се втурнаха по стъпалата. Маруме избута един капак на тавана. Мъжете се промъкнаха през тесния отвор и се изкатериха на покрива. Лейтенант Асукай издърпа Рейко горе. Вятърът я блъсна в лицето. На лунната светлина сламеният покрив изглеждаше като сивкав полегат пейзаж. Тя не долавяше звук — явно битката бе приключила. После различи очертанията на две тела, смазани и безжизнени, проснати едно до друго при островърхия край на покрива, сякаш запратени там от мощен пристъп на вятъра.

— Ето ги! — извика тя, сочейки.

Сърцето й се сви от страх. Едната фигура се размърда и после несигурно се изправи на крака. Застана над другата, просната неподвижно фигура. Рейко усети, че й призлява от ужас. Двама мъже се бяха сражавали в безпощадна битка. Единият бе победил и оцелял. Предполагаше кой.

— Не! — изкрещя тя.

Гласът й отекна над хълмовете. Победителят бавно се извърна към нея. Когато луната освети лицето му, Рейко събра сили да разпознае в него Кобори — убиеца, който бе погубил съпруга й. Но вместо него луната озари лицето на Сано. Беше тъй смазано, подуто и окървавено, че Рейко с мъка различи чертите му. Но беше Сано, оцелял и победил. Заля я такова неистово облекчение, че едва не загуби съзнание. Изстена и понечи да се хвърли към Сано, но той я спря с вдигната ръка.

— Не се приближавай повече. Кобори е жив.

Проснатата фигура се размърда. Маруме и Фукида се втурнаха към Кобори. Хванаха го и овързаха китките и глезените му с пояса му. Рейко се устреми към Сано. Хвърли се в обятията му и се разрида от радост.

— Мислех, че си мъртъв! — изплака тя. — Реших, че Призрака те е убил!

Сано прихна немощно, но тутакси се закашля болезнено.

— Трябва да ми имаш малко повече доверие.

Двамата се взряха в Кобори, овързан като отстрелян дивеч след лов. Лицето му не беше белязано от битката, но беше смъртнобледо и плувнало в пот. Дъхът му излизаше със свистене през стиснатите зъби. Съзнанието в тъмните му очи гаснеше като залята с вода жарава. Но той отправи поглед към Сано и чертите му се оживиха от злорадство.

— Ти се мислиш за победител — прошепна той. — Но аз те победих още преди началото на битката помежду ни. Помниш ли нощта, когато се промъкнах у вас? — гърдите му засвириха в беззвучен смях. — Докато спеше, аз те докоснах.

Сано и Рейко го гледаха безмълвни, твърде стъписани и ужасени, за да отронят и дума. В следващия миг Кобори склопи очи и издъхна.

Слънцето се носеше по сивкавото на разсъмване небе подобно на капка кръв, плуваща в океан от живак. Звънът на храмовите камбани отекваше над хълмовете, събуждайки Едо. По моста Нихонбаши се точеше неспирен поток от отиващи на работа граждани и пътници, натоварени с вързопи и въоръжени с тояги. По бреговете на канала рибарите разтоварваха улова от лодките. С грачене над тях прелитаха чайки. През тълпите, нахлуващи в рибния пазар, се промъкваше вестопродавец.

— Призрака и неговата любовница са сразени! — викаше той. — Прочетете тук цялата вълнуваща история!

Клиенти жадно разграбваха изписаните листове; монетите сменяха ръцете на притежателите си. Близо до основата на моста на мястото, където екзекутираните престъпници се излагаха за назидание на гражданите, се беше събрало любопитно множество. Днес там имаше две отсечени глави, окачени на бесило. Едната беше на жена — дългите й черни коси се вееха на хладния влажен бриз. Другата беше с бръснатото теме и високия кок на самурай. Лицата им бяха сбръчкани, изкълвани от птиците и полуразложени от четиридневното излагане на природните стихии. Устата и очните им кухини зееха, а около тях бръмчаха мухи. Гноясалите червени дупки гъмжаха от червеи. Костите на носа, бузите и челото белееха оголени. Земята под тях бе потъмняла от засъхнала кръв. Единствено табелите, прикрепени на бесилото, указваха самоличността на престъпниците. За жената пишеше: