Лора Роуланд - Дим Мак

ЮГАО, УБИЙЦА. РАНЕНА ПРИ СЪПРОТИВА ПО ВРЕМЕ НА АРЕСТ. ОЦЕЛЯЛА И ВПОСЛЕДСТВИЕ ЕКЗЕКУТИРАНА.

За мъжа надписът гласеше:

КОБОРИ, НАЕМЕН УБИЕЦ, СРАЗЕН В ЖЕСТОКА БИТКА.

Около главите се бяха събрали рояк малки момчета, които се смееха и ги обсипваха с подигравки. Едно от тях хвърли камък и уцели мъжката глава, при което момчетата побягнаха и изчезнаха в тълпата.

В крепостта Едо сановници излизаха от главните порти пеша, на коне или в паланкини. Те се стичаха към административния район Хибия, заети с делата си, успокоени от съзнанието, че Призрака вече не дебне из града и те не са изложени на опасност повече от обичайното. Вятърът, метящ улиците, довяваше пепел от погребалните клади, напомняйки за войниците, загинали в битката срещу Кобори. Черният креп, окачен на портите на крепостта, изразяваше почитта към тяхната доблест.

В имението на дворцовия управител Масахиро стоеше в градината, облечен в бяло късо кимоно и панталонки. Босите му пръсти надничаха през тревата. В ножница на пояса му бе окачен малък дървен меч. Лицето му бе застинало в тържествена съсредоточеност. Внезапно той изкриви черти в свирепа гримаса. Извади меча, нададе мощен вик, хвърли се и нанесе удар срещу невидимия противник.

— Много добре — каза Сано, когато Масахиро отправи към него жаден за одобрение поглед. — Сега опитай това.

Облечен също в бели одежди, той издърпа собствения си дървен тренировъчен меч и показа серия от движения. Масахиро ги повтори, влагайки повече сила, отколкото грация, но Сано изпита гордост от първите стъпки на малкия си син в овладяването на бойните изкуства. Радваше се на цъфналите около езерото морави перуники, на упойващия аромат на жасмин, на свежата хладина на утрото и на долитащия от къщата глас на Рейко, която разговаряше с прислугата.

Наслаждаваше се на факта, че е жив.

Бяха минали четири дни, откакто бе победил Кобори, и шест, откакто Кобори бе проникнал в спалнята му. Всяка нощ заспиваше със страха, че повече никога няма да посрещне зората. Всяка сутрин се събуждаше с мъчителното очакване за мощния взрив в тялото си, който да спре сърцето му и да угаси съзнанието му. Усещаше погледа на Рейко, която го наблюдаваше с тревога, очаквайки да рухне мъртъв. Но това не се случваше въпреки тежките рани от ръката на Призрака.

Докато стигне до дома си след битката, болките му бяха станали тъй непоносими, че при портата бе изпаднал в несвяст. На следващото утро вече бе целият в синини и всичко го болеше тъй силно, че не можеше да помръдне. Урината му бе почервеняла от кръв. Рейко му даваше бульон с лъжица, защото дъвченето му причиняваше болка. Дишането също. Един доктор се бореше да го върне към живот с лекарства и масажи, а до постелята му припяваше молитви свещеник. Неотложни призовки от владетеля Мацудайра и шогуна оставаха без отговор. Сано бе оставил управлението на самотек, легнал, както той самият смяташе, на смъртното си ложе…

Докато в един момент бе започнал да се съвзема. Предишния ден се бе почувствал достатъчно добре, за да стане и да хапне твърда храна. Днес вече можеше да се движи, без това да му причинява непоносима болка. Синините бяха почнали да избледняват. Нито за миг не бе усетил проникновената увереност, че Призрака не му е приложил смъртоносното докосване. По-скоро у него постепенно нарастваше убеждението, че последните думи на Кобори са били просто заплаха, целяща да го изпълни с ужас, един безплоден опит за отмъщение. Сега той изживяваше всеки миг като рядък и крехък дар. Когато преподаде на Масахиро първия урок по бой с меч, той безмълвно благодари на Небесата, че връзката между баща и син бе останала ненакърнена. Радваше се, че ще живее, за да може да води своето малко момче по пътя към възмъжаването, да го пази, да го гледа как израства в доблестен самурай, как се прославя, как става баща и се грижи за собствените си деца.

Но този миг на съвършен покой и щастие не можеше да трае вечно. На плещите му лежаха задължения от изключителна важност.

— Толкова за днес — каза той.

Двамата прибраха мечовете в ножниците си.

— Утре ще тренираме пак, нали? — попита Масахиро.

— Да — обеща Сано, — утре!

Пред малко светилище, свряно между дюкяни за кошничарски изделия на една улица в Гинза, се бе събрала тълпа. От портата му излязоха детективите Арай и Иноуе, водейки пред себе си двама самураи размирници, които се бяха крили вътре. След тях яздеше Хирата, придружен от други детективи, които носеха пушки, муниции и запалителни бомби. Бунтовниците ги бяха складирали вътре, подготвяйки се за въоръжени нападения срещу режима на владетеля Мацудайра. Докато минаваше покрай втрещените зяпачи, Хирата си мислеше за драстичните промени, които бяха настъпили само за последните няколко дни.