Лора Роуланд - Дим Мак

— И ти си станала една от тях — заключи Рейко. — Той е знаел, че можеш да го провалиш. И е бил прав. Ти отведе полицията при него. Ще те зареже при първа възможност.

— Не ме интересува — каза Югао, но очите й заблестяха от сълзи и печал. Напереността й бе изчезнала и гласът й затрепери. — Той е всичко, което имам.

Най-накрая Рейко бе успяла да проникне през бронята на Югао и да стигне до душата й. Житейският път на тази жена бе очертан от загуби и лишения. Тя бе загубила невинността си и любовта на майка си заради извратеността на баща си. Бе загубила дома си и охолния си живот като дъщеря на търговец, както и своето място в обществото. Бе лишена и от привързаността на баща си, който я бе отхвърлил заради сестра й. След като бе погубила семейството си, тя бе загубила своя род и свободата си. Сега се бе вкопчила отчаяно в единственото нещо, което все още не бе загубила.

— Няма да ти позволя да ме откъснеш от него! — изкрещя тя.

Въпреки жалостта, която Рейко проявяваше към нея, Югао премига и прогони сълзите си. Познатият щит от враждебност отново втвърди погледа й.

— Омръзна ми да те слушам!

Гласът й бе груб, макар и със стаена болка. Очите й пламтяха от омраза, която се бе засилила, защото Рейко я бе принудила да се разкрие.

— Време е да те накарам да замлъкнеш завинаги.

Обезоръжен, незрящ и безпомощен, Сано си даде сметка, че ако нещата продължат по този начин, той няма да има никакъв шанс. Беше длъжен да овладее положението. Преди всичко трябваше да се измъкне от капана на Призрака. Запълзя по пода и стигна до стена от дървени плоскости. Взе да я опипва внимателно встрани и нагоре, докато ръката му попадна на една вдлъбнатина. Мушна пръсти в нея и дръпна. Плоскостта поддаде.

— Какво правиш? — тонът на Кобори подсказваше, че е наясно с решението на Сано да промени правилата на играта и това никак не му харесва.

Зад дървената плоскост имаше и друга, направена от хартия и обкована по края с летви. През нея се процеждаха струйки светлина, достатъчни само колкото Сано да се огледа и да види, че е съвсем сам в празна стая. Той плъзна панела встрани. От външната страна напипа заковани груби дъски. Лунната светлина проникваше през цепнатините между тях. Къщата бе обкована отвън с дъски като предпазна мярка срещу крадци. Сано опипа дъските с лявата си ръка — дясната продължаваше да е все така вдървена и безполезна. Когато дъските не поддадоха, той заблъска по тях.

— Не можеш да ми избягаш — прошепна Кобори.

Гласът му прозвуча по-близо, съпроводен от множество стъпки, които отекнаха из цялата къща. Сано се огледа отчаян и в единия ъгъл съзря паянтова стълба от дървени летви и колове. Устреми се към нея и пое нагоре.

— Къде отиваш? — гласът на Кобори стана по-рязък. Сано се добра до горния край на стълбата, която и свършваше с тясна плоскост близо до тавана. Натисна с всички сили дъските над главата си и успя да повдигне невидим капак. Или Кобори бе забравил да запечата този изход, или бе решил, че Сано няма да го намери. Сано подаде глава през отвора и се озова насред лунна светлина и свеж, чист вятър.

— Стой! — нареди Кобори с шепот, който премина в рязък съсък. — Върни се!

С мъка, като напрягаше докрай мускули, Сано успя да се измъкне на покрива. Изправи се върху наклонената, покрита със слама повърхност и разтри дясната си ръка, която постепенно възвръщаше чувствителността си. Покривът бе стотина крачки на дължина и наполовина толкова на ширина и осеян с издатини и неравности. Сано виждаше над себе си неясните очертания на горния кат на къщата, балкона и стръмния горист склон. Под него се падаха покривът на най-ниското ниво, долът и хълмовете, които постепенно се снишаваха към мъждивите, оскъдни на брой светлини на Едо. Лунният сърп бе увиснал ниско сред звездите, но продължаваше да свети ярко. Това не бе най-доброто бойно поле на света, но поне тук можеше да вижда врага си.

— Явно много съм ти бил нужен, след като се вмъкна в къщата ми — викна през отвора Сано. — Ако все още ти трябвам, ще се наложи да се качиш горе.

— Ако аз ти трябвам, слез тук вътре — отвърна рязко Кобори.

В настъпилия застой времето сякаш спря. Сано сви и отпусна мускулите на ръката си. Усещаше я изтръпнала, макар че сковаността преминаваше. Той осъзна една основна истина за причината, поради която Призрака убиваше крадешком. Не само защото бе добър в дим мак.

— Какво става, да не би да се страхуваш да се изправиш срещу мен? — викна Сано.