Лора Роуланд - Дим Мак

— Ръцете му са изцапани с кръвта на невинни жертви. Как можеш да понасяш да те докосва?

— Това е част от тръпката, докато се любим… — Югао облиза устни и прокара ръка по гърдите си. Споменът за ласките на Кобори я заля с похотлива наслада.

— Освен това тези хора не са били невинни. Били са му врагове. И са заслужавали да умрат.

Пренасоченото отмъщение бе друга наслада, която й доставяше нейният любовник, осъзна Рейко. Тъй като Югао вероятно бе желала да отмъсти на родителите си и сестра си, които й бяха причинили болка, как ли бе тържествувала, знаейки за подвизите на Кобори.

— Той не е герой. Ти укриваш престъпник.

— Правила съм и повече за него — заяви Югао гордо.

Зловещо предчувствие накара Рейко да изтръпне.

— За какво говориш?

— Когато живеех в квартала на забавленията Рюгоку Хирокоджи, войници на владетеля Мацудайра идваха да пийнат и да си избират момичета. Не беше трудно да ги подмамя в уличката. Дори не подозираха, че им мисля злото.

— Значи ти си убила онези войници…

Рейко си спомни разказа на Плъха за трите убийства и за окървавените трупове, открити в уличките зад чайните. Подозрението й се бе оказало вярно. Югао се изпъчи гордо подобно на уличен фокусник, който току-що е извадил от ръкава си жива птица.

— Наръгах ги. Те дори не разбраха какво става.

Ужасът на Рейко нарасна, когато осъзна защо Югао не се интересуваше дали тя знаеше за нейните престъпления срещу владетеля Мацудайра — просто не възнамеряваше да я остави жива достатъчно дълго, че да я издаде.

— И преди съм му помагала да унищожава враговете си — продължи Югао. — А тази вечер ще унищожа онзи, който ни е довел войската.

С внезапно отривисто движение тя обърна ножа странично и го опря в гърлото на Рейко.

— Ето ме, дворцов управителю Сано.

Шепотът на Кобори сякаш идваше незнайно откъде и същевременно отвсякъде. Сано осъзна, че той притежава умението да мести гласа си в пространството подобно на великите майстори на бойни изкуства от легендите, които разпръсвали армии, като им внушавали страх и ги карали да обезумяват. Призракът излъчваше духовна сила, по-необятна и ужасяваща от всичко, което Сано бе усещал до момента. Той извади меча си и като се движеше в кръг, напрегна очи, за да различи Призрака.

— Насам — прошепна Кобори.

Сано се извъртя. Замахна с меча си към неясното очертание в мрака, откъдето бе дошъл гласът на Кобори. Острието му посече някакъв храст.

— Съжалявам, не уцели!

Сано нанесе нов удар. Този път мечът му се стовари върху безплътна сянка.

Кобори се изсмя — пронизващ звук като от потопен във вода нажежен метал.

— Виждаш ли ме? Аз те виждам прекрасно. Точно зад теб съм.

Гласът прати топъл съскащ дъх в ухото му. Сано извика, завъртя се рязко и нанесе удар. Но от Кобори нямаше и следа. Или се бе приближил и после бе избягал със свръхчовешка скорост, или присъствието му бе илюзия, която той умишлено създаваше. Смехът му се разнесе от терасата до къщата.

— Тук долу, почитаеми дворцов управителю — прошепна той.

Страхът набъбна в Сано като чудовищно образувание. Той прекрасно осъзнаваше, че през последните няколко минути Кобори е можел да го убие във всеки един момент. Изпита неистово желание да побегне, както бяха сторили войниците му. Но бе разгневен на Кобори, задето си играеше с него по този начин. А и бе единственият, който все още можеше да унищожи Призрака. Пренебрегвайки всякаква предпазливост, стиснал меча си в ръка, Сано се втурна надолу по склона.

Най-ниската тераса бе залесена с борови дървета, които пръскаха наоколо тръпчив аромат, а край тях имаше изкуствено езеро, чиято повърхност отразяваше дъгата на прехвърлящия го мост. Сано спря до езерото и вдигна меча си в знак на предизвикателство.

— Призовавам те да излезеш и да се изправиш срещу мен.

— Да-а, ама така ще разваля играта.

Всяка изречена от Кобори дума идваше сякаш от различно място. Гласът му рикошираше от дърветата към езерото и от там към небето. Сано въртеше и накланяше трескаво глава в напразни опити да го проследи. Под бронята тялото му бе плувнало в студена пот.

— Тук съм — прошепна Кобори.

Сега гласът привлече вниманието на Сано към къщата. Верандата под увисналите стрехи бе пуста. Прозорците бяха закрити с капаци. Но вратата беше отворена — правоъгълник черно пространство, което приканваше Сано. От там се разнесе гласът на Кобори:

— Ела да ме хванеш, ако можеш!