Лора Роуланд - Дим Мак

— Няма защо да правиш това — каза Рейко. — Просто можем да излезем от тук. Ще бъдеш в безопасност.

Оцеляването й зависеше от това, доколко щеше да успее да въздейства на Югао.

— Престани да дърдориш глупости! — прекъсна я рязко Югао. — Ти ще ме предадеш на баща ти. А той ще нареди да ме екзекутират.

Моментът не беше подходящ Рейко да изтъква, че доскоро самата Югао бе настоявала съдия Уеда да я прати на терена за екзекуции. Явно Югао бе променила решението си и не изглеждаше склонна да се върне към първоначалното си желание.

— Това няма да се случи! Аз вече казах на баща ми, че според мен ти си невинна, че не си убила семейството си. Той ми повярва. Ако не беше избягала, щяха да те освободят — лъжеше Рейко.

Югао се изсмя презрително:

— Никога не си му казвала подобно нещо. Още от самото начало смяташе, че съм виновна.

— Не е така. През цялото време се опитвах да ти помогна.

Ножът бе тъй близо до лицето й, че усещаше мириса на желязо; побиха я тръпки, като си представи удара, болката, кръвта й, която изтича от раната.

— Остави ме да го сторя сега.

— О, не ще и дума, щом баща ти разбере, че съм убила Тама, веднага ще ме освободи!

— Ще му кажа, че не си искала, че е станало случайно — изрече Рейко първото, което й хрумна. — Твоите единствени грешки са, че си избягала от затвора и че си се свързала с престъпник. Просто ела да се върнем в Едо.

— И защо ми е? — попита Югао с презрение. — Нямам какво да правя там.

— Баща ми ще те оправдае. Можеш да започнеш нов живот. Вече няма да си хинин — Рейко предпазливо протегна ръка. — Само ми дай ножа.

В очите на Югао припламна внезапен гняв.

— Толкова ли ти трябва този нож? Е, добре тогава, ще ти го дам!

И тя замахна към ръката й. Острието проряза дланта й и жената изпищя. От дълбоката рана бликна кръв.

— Това да ти е за урок, задето ме правиш на глупачка — каза Югао със злобно задоволство. — А сега си дръж устата затворена, докато реша какво да правя.

Сано заповяда на хората си да се държат плътно един до друг и да преградят пътя за бягство на Кобори. Но наоколо цареше безредие, все едно Призрака бе омагьосал войниците и те бяха обезумели. Сано усещаше как истерията на хората му нарастваше с всеки нов вик, сигнализиращ поредната смърт от ръцете на Кобори. Той с мъка потискаше собственото си желание да даде воля на страха си. Сред храстите и дърветата се валяха трупове. В този момент и трима войници хукнаха от градината и изчезнаха в гората. Мнозина ги последваха в паническо бягство.

— Страхливците бягат — отбеляза Маруме разтревожен и отвратен. — Ей! — викна им той. — Върнете се! — после хукна след дезертьорите. — Не! Недей! — каза Сано, но бе твърде късно да спре Маруме.

Зад група храсти на терасата над тях се появи слаба, облечена в черно фигура. Стоеше бдителна, но невъзмутима подобно на тигър след успешен лов и наблюдаваше как войниците бягат. После се обърна и сведе поглед право към Сано и Фукида. Очите му заискриха, зъбите му проблеснаха в извита бяла линия, докато се усмихваше. Сърцето на Сано подскочи. Това беше Кобори.

— Ето го там! — възкликна Фукида.

С изваден меч той се втурна нагоре по склона, подгонен от лудостта, обхванала армията. Сано се хвърли след него, викайки:

— Трябва да сме заедно!

Не биваше да допускат грешката на останалите войници. Като екип имаха някакъв шанс срещу Кобори. Поотделно рискуваха да ги сполети съдбата на другарите им. Малкото останали бойци се присъединиха към преследването, втурвайки се към Кобори от всички посоки. Той изчака, докато Фукида изкатери терасата, а преследвачите се озоваха на десетина крачки от него. После изчезна в храстите. Когато Сано стигна до мястото, хората му връхлетяха озадачени, викайки:

— Къде отиде?

Някой се блъсна в него. Нечий меч изсвистя във въздуха досами лицето му.

— Внимавайте! — изкрещя Сано.

— Избяга в гората! — съобщи Фукида с развълнуван глас.

Чупейки клони и газейки храсти и листа, групата се втурна след Призрака. Сано изруга отчаян. Никога нямаше да намерят Кобори там. Все едно беше избягал. Докато шумът от хората му, вършеещи из гората, постепенно заглъхваше в далечината, той прибра меча си в ножницата и приседна, отпускайки ръце върху коленете си изтощен и отчаян.

— Дворцов управителю Сано — прозвуча нечий шепот.

Гласът бе тих, но въпреки това криеше сила, благодарение на която звучеше отчетливо на фона на останалите шумове.