Патриша Корнуел - В опасност

Телевизорът в дневната е пуснат силно, пищят сирени. Нана и нейните предавания за ченгета. Шумът му се струва по-силен от последния път, когато беше тук. Може би защото е свикнал на тишина. Докато следва звука в дневната, където нищо не се е променило, откакто бе момче, го докосва тревога. Като изключим това, че Нана продължава да трупа кристали и камъни, статуи на котки и дракони, на свети Михаил, архангела, и магически венци, букети от билки и тамян, стотици и навсякъде.

— Ох! — възкликва тя, когато най-сетне шумът, който той вдига, я изстрелва от повторението на полицейския сериал.

— Не исках да те плаша — той се усмихва, отива до дивана и целува бузата й.

— Скъпи мой! — тя пляска с ръце.

Уин вдига дистанционното от маса, покрита с още кристали, магически дреболии и камъни, плюс тестето с нейните карти Таро. Спира телевизора и провежда обичайната си оценка. Нана изглежда добре, тъмните й очи са будни и ярки на лицето с остри черти — много гладко за нейната възраст, някога красиво. Дългата й бяла коса е струпана на върха на главата. Тя носи обичайната си сребърна бижутерия. Гривни чак до лактите, пръстени и огърлици и яркооранжевият суичър с емблема на футболния отбор на Тексаския университет, който й беше изпратил преди няколко седмици. Когато знае, че ще го види, тя не пропуска да облече нещо, подарено от него. Изглежда винаги знае кога ще се появи. Няма нужда да й съобщава.

— Не си беше пуснала алармата — казва той, докато отваря спортния сак, поставяйки на масичката за кафе бурканчета с мед от кисело дърво 8 8 Oxydcndrum arborcum. — Б.пр. , сос за скара и мариновани краставички.

— Аз си имам моите вятърни камбанки, скъпи.

Сеща се, че е оставил бутилката бърбън на гардероба в университетския клуб. Забрави за нея, а Ламонт не забеляза, че не я носи, когато си тръгнаха. Работата е ясна.

— Какво ми донесе? — пита Нана.

— Не плащам на охранителната фирма всички тези пари за вятърни камбанки. Разни местни деликатеси от Тенеси. Ако предпочиташ лунна светлина, следващия път ще ти донеса — закача я той, сядайки на изтъркано кресло, покрито с мораво афганистанско одеяло, което един от клиентите й изплете за нея преди няколко години.

Тя вдига картите си и казва:

— Каква е тази работа с парите?

— Пари? — той се смръщва. — Хайде, Нана, не си пробвай магията върху мен.

— Пари. Правеше нещо, свързано с пари.

Той се замисля за Мъни Маунт Ламонт.

— Май с тази твоя началничка — тя бавно ровичка из картите си, това е нейният начин да води разговор, и поставя картата Луна до себе си на дивана. — Внимавай с тази. Илюзии и лудост или поезия и визии. Прекалено се приближаваш. Ще трябва да избереш.

— Как се чувстваш? Ядеш ли нещо друго, освен онова, което хората ти носят?

Хората й носят храна срещу гадаене, дават й всякакви неща. Каквото могат да си позволят.

Тя поставя друга карта с лицето нагоре върху дивана. Този път е мъж в роба и с фенер, а дъждът отново е започнал. Звучи като биене на барабан, клони драскат по стъклото на прозореца, вятърните камбанки звънят безумно някъде далече.

— Какво искаше от теб? — пита баба му. — Тази вечер си бил с нея.

— Нищо, за което да се тревожиш. Хубавото е, че можах да дойда да те видя.

— Тя държи някакви неща скрити зад завеса, много обезпокоителни неща, тази първожрица в твоя живот — обръща друга карта с лицето нагоре — с шарено изображение на мъж, който виси с единия си крак от дърво, а от джоба му падат монети.

— Нана — въздъхва той, — тя е окръжен прокурор, политик. Не е първожрица и не смятам, че е в моя живот.

— О, в него е, без съмнение — отговаря баба му, като го гледа проницателно. — Има и някой друг. Виждам мъж в алено. Ха! Този отива право във фризера!

Начинът на баба му да се погрижи за разрушителните хора е да напише имената или описанията им на късове хартия и да ги напъха във фризера. Клиентите й плащат добри пари, за да вкара техните врагове там. Последния път, когато Уин провери, фризерът приличаше на кошче под машина за нарязване на документи. Телефонът му започва да вибрира, той го изважда от джоба на сакото си, поглежда дисплея, номерът е скрит.

— Извинявай — казва той, изправя се и приближава към един от прозорците. Дъждът бие по стъклото.

— Уинстън Гарано ли е? — пита мъж с очевидно преправен глас. С един наистина много лош фалшив акцент, който звучи почти като британски.

— Кой иска да знае?

— Мисля, че може да искаш да изпиеш едно кафе с мен. Дейвис Скуеър, кафене „Дизел“, където висят всички откачалки и педали. Отворено е до късно.