Патриша Корнуел - В опасност

Уин поглежда нагоре и надолу по улицата, наблюдава хората, движещи се целеустремено по тротоарите, гледа как минават колите, как пръскат вода с гумите си, проследява как потегля Ламонт.

Тръгва към площада, където ресторантчетата и кафенетата са пълни въпреки времето, и се гмурва в „Пийте“. Промъква се между хората, най-вече студенти, привилегировани и погълнати от себе си. Когато поръчва кафе с мляко, момичето зад бара зяпва толкова открито в него, че лицето й почервенява. Свикнал е, обикновено е донякъде поласкан, става му весело, но не и тази вечер. Не може да спре да мисли за Ламонт и как го кара да се чувства.

Носи кафето си през Харвард Скуер, където пристига мотрисата по „Червената линия“ на метрото. Повечето хора, пътуващи с нея, не са записани в Харвард и може би дори не знаят, че това не е само местен колеж. Той се шляе по тротоара на Дж. Ф. Кенеди Стрийт, примижава от приближаващите фарове и дъждът, разсичащ ярките светлини, му напомня следи от молив, детски рисунки на дъжд, подобни на онези, които рисуваше като момче. Когато не рисуваше само местопрестъпления и грозни заключения за хората.

— Тремънт и Бродуей — казва той, докато се качва в таксито, внимателно поставяйки спортния сак на пластмасовата помощна седалка.

Шофьорът е само форма на глава, която говори с близкоизточен акцент, без да се обръща.

— Траймънд? Къде?

— Тремънт и Бродуей, можеш да ме свалиш на ъгъла. Ако не знаеш пътя, можеш да спреш и ще сляза.

— Траймънд. Докъде е близо?

— Инман Скуер. Насочи се натам. Ако не можеш да го намериш, аз ще вървя пеша, а на теб няма да ти бъде платено.

Шофьорът стоварва крак върху спирачката. Обръща се, тъмното лице и черните очи гледат кръвнишки.

— Ако не плащаш, слизаш!

— Виждаш ли това? — Уин измъква портфейла си, показва близо до лицето на шофьора значката си от Масачузетската щатска полиция. — Искаш ли глоби до края на живота си? Лепенката ти за преглед е изтекла. Разбираш ли това? Един от стоповете ти е изгорял. Знаеш ли го? Просто ме закарай до Бродуей. Мисля, че можеш да намериш проклетата пристройка на градския съвет? Ще те насочвам.

Пътуват в мълчание. Уин седи отзад, ръцете му са стиснати в скута, защото току-що е вечерял с Моник Ламонт, която ще се кандидатира за губернатор и — странно — очаква от него да направи така, че губернатор Краули, който ще се кандидатира за преизбиране, да изглежда добре. И тя също да изглежда добре. Двамата да изглеждат добре, когато се кандидатират един срещу друг. „Политика. Боже! Сякаш някой от тях наистина го е грижа за някаква убита стара дама там, долу, в хинтерланда на Тенеси.“ С всеки миг се ядосва все повече, докато седи в мрака и шофьорът на таксито кара, без изобщо да има представа къде отива, ако Уин не му каже.

— Ето там, това е Тремънт, завий надясно — най-накрая казва Уин и сочи. — Малко по-нагоре, от лявата страна. Е, можеш да ме оставиш тук.

Всеки път, когато я види, къщата му причинява болка: двуетажна, от олющени дъски, покрита с бръшлян. Прилича на жената, която живее вътре. През последните петдесет години семейният дом на Уин не е виждал нищо друго, освен лоши времена. Той слиза от таксито и чува звъна на вятърни камбанки от тъмната задна градина. Оставя кафето с мляко върху покрива на таксито, бърка в джоба и мята през прозореца на шофьора смачкана десетдоларова банкнота.

— Ей! Сметката е дванадесет долара!

— Ей! Купи си Джи Пи Ес — отвръща Уин, докато вятърните камбанки свирят своята магическа въздушна музика.

Таксито тръгва и чашата падна улицата. Отваря се и млечното кафе се разлива върху черния паваж, камбанките сладко звънят, сякаш са развълнувани да го видят.

Тежкият влажен въздух се движи и носи лек камбанен звън от сенките и дърветата, от вратите и прозорците, които не може да види, камбанен звън отвсякъде, защото баба му вярва, че камбанките трябва да звънят през цялото време, за да отблъскват лошите духове. Той никога не е задавал въпроса: „Е, ако това наистина действа, как ще обясниш нашия живот?“

Изравя ключа от джоба си, отключва входната врата и я бутва да се отвори.

— Нана? Аз съм — провиква се високо.

Вътре във фоайето — все същите семейни снимки и картини с Исус и кръстове, струпани върху мазилката от хоросан с конски косми. Всички са покрити с прах. Той затваря вратата, заключва, оставя ключовете си върху старата дъбова маса, която е гледал през по-голямата част от живота си.

— Нана?