Патриша Корнуел - В опасност

— За начало ми кажи кой си.

Той наблюдава баба си как ровичка из картите, поставя ги с лицето нагоре на масата, внимателна и спокойна, сякаш са й стари приятели.

— Не по телефона — отговаря мъжът.

Изведнъж в съзнанието на Уин се появява убитата стара жена. Той си представя нейното моравосиньо подуто яйце, големите тъмни съсирени от долната страна на скалпа и дупките, пробити в черепа, парченца от който са проникнали в мозъка й. Представя си жалкото измъчено тяло върху студената стоманена маса за аутопсии. Не знае защо така внезапно се сети за нея, опитва се да я прогони.

— Не се срещам с непознати за кафе, когато не ми казват кои са и какво искат — заявява по телефона.

— Вивиан Финли говори ли ти нещо? Съвсем сигурен съм, че ще искаш да говориш с мен.

— Изобщо не виждам причина да говоря с теб — казва Уин, докато баба му седи спокойно на дивана, разглежда картите, слага още една с лицето нагоре. Тази е червена и бяла с петолъчна звезда и меч.

— Полунощ. Бъди там — мъжът прекъсва връзката.

— Нана, налага се да изляза за малко — обяснява Уин, докато прибира телефона в джоба си, усетил едно от своите предчувствия. Вятърните камбанки звънят в дисонанс.

— Внимавай с този — казва тя, докато избира друга карта.

— Колата ти в движение ли е?

Понякога тя забравя да сипе бензин и дори божествената намеса не може да попречи на двигателя да спре.

— Когато за последно я карах. Кой е мъжът в червено? Кажи ми, когато разбереш. Внимавай за числата.

— Какви числа?

— Които ще се появят. Обърни им внимание.

— Нана, дръж вратата заключена — казва той. — Аз ще се погрижа за алармата.

Нейният „Буик“, модел 1989, с олющен покрив от винил, шарени лепенки по броните и украсен с мъниста ловец на сънища 9 9 Индиански амулет, които улавя лошите сънища. — Б.пр. , който виси на задния прозорец, е паркиран под баскетболния кош зад къщата. Кошът ръждясва на стълба си, откакто Уин беше момче. Двигателят се съпротивлява, накрая се предава и той минава на заден ход цялото разстояние до улицата, защото няма място да обърне. Фаровете му проблясват в очите на куче, което блуждае покрай пътя.

— О, за Бога! — високо казва Уин, докато спира колата и излиза. — Мис Дог, какво правиш навън, момиче? — говори на горкото мокро куче. — Ела тук. Аз съм, хайде, хайде, ела. Добро момиче.

Мис Дог — отчасти бигъл, отчасти овчарка, отчасти глуха, отчасти сляпа, името й глупаво като нейния собственик — пропълзява напред, подушва ръката на Уин, спомня си го, размахва опашка. Той гали мократа й мръсна козина, вдига я и я слага на предната седалка, масажира врата й, докато я докарва до занемарена къща на две преки по-надолу. Отнася я до предната врата, чука по нея дълго време.

Най-накрая една жена отвътре се провиква:

— Кой е?

— Отново намерих Мис Дог! — изкрещява Уин в отговор.

Вратата се отваря, грозната тлъста жена от другата страна носи безформен розов пеньоар, няма долни зъби, смърди на цигари. Тя светва лампата на верандата, примигва от ярката светлина, поглежда покрай него към буика на Нана, паркиран на улицата. Сякаш никога не си спомня колата или него. Уин внимателно пуска Мис Дог на земята и тя драсва вътре в къщата, отдалечава се колкото може по-бързо от неблагодарното мързеливо женище.

— Казах ти, че ще я блъсне кола — предупреждава я Уин. — Какво ти става? За кой път ти я водя вкъщи, защото се мотае по проклетата улица?

— Какво да направя? Пускам я да излезе по нужда, а тя не се връща. После той намина тази вечер, остави вратата отворена. Не че мястото му е тук. Можеш него да обвиниш. Рита я, зъл като змия, оставя нарочно вратата отворена, за да излезе. Защото ако глупавото куче бъде убито, това ще разбие сърцето на Сузи.

— Кой е той?

— Шибаният ми зет, когото полицията все арестува.

Уин се досеща за кого говори, виждал го е в района, кара бял пикал.

— И ти го пускаш в дома си? — пита я строго.

— Само се опитай да го спреш! От никого не се страхува, ама никак. Не аз получих ограничителната заповед.

— Преди се обаждаше на ченгетата, когато той се появяваше.

— Няма смисъл.

През отворената врата Уин вижда Мис Дог сплескана на пода, свита под един стол.

— Какво ще кажеш да я купя от теб?

— Няма такава сума — отвръща тя. — Обичам това куче.

— Ще ти дам петдесет долара.

— Не мога да сложа цена на любовта — колебае се жената.

— Шестдесет — казва той, а това са всичките пари в брой, които има. Чековата му книжка е в Ноксвил.