Патриша Корнуел - В опасност

— Трябва ми оригиналното полицейско досие — казва той по телефона.

— Случайно да знаеш номера на случая? — пита Сайкс.

— Само номера на аутопсията. Единствено разпечатани копия от микрофилм, без снимки от местопрестъплението. Изобщо нищо. Трябва да получа и досието, ако можем някога да го открием в бермудския триъгълник на склада. Нали знаеш, преместили са старата морга. Или поне Ламонт го каза. Предполагам, че е права.

„Отново за нея.“

— Да, преместиха я. Добре, едно по едно — казва тя, вече напрегната и раздразнителна. — Първо, искаш полицейското досие.

— Трябва да го получа, Сайкс.

— Първата ми работа утре сутрин ще бъде да го намеря.

— Това не може да чака. Виж до какво ще успееш да се докопаш сега. Прати ми го по имейла.

— И кой според теб ще ми помогне в този час? — тя вече отваря вратата на гардероба си и смъква чифт тренировъчни панталони от закачалката.

— Академията — отговаря Уин. — Обади се на Том, измъкни го от леглото.

Кара бързо към болницата „Маунт Обърн“, завива по Братъл Стрийт към къщата на Моник Ламонт, така че да може да съсипе остатъка от нейната нощ.

„Напускам.“

Може да подпише с Бюрото за разследване в Тенеси или направо с ФБР. За твое сведение, Моник, никой не ме подхвърля така насам-натам.

„Напускам.“

„Тогава защо пращаш Сайкс да ти върши работа посред нощ?“ — пита го друга част от мозъка му. Дребна техническа подробност. Това, че напуска Ламонт, не означава, че зарязва случая „Вивиан Финли“. Сега вече е друго. Някакъв мъж в червено се ебава с него, обижда го и нещата стават лични. Уин пресича кръстовище, почти не намалява на знака „Стоп“, завива наляво близо до пожарната и влиза в тясната уличка, където Ламонт живее върху тънък резен от един акър, в къща от деветнадесети век с цвят на избеляла слива. Една боядисана дама в стил кралица Ана, блестяща, сложна и трудна като своята собственичка. Имотът е плътно обрасъл с мирта, дъбове и брези. Тъмните им сенки се люшкат от вятъра и вода капе от клони и листа.

Той спира отпред, гаси фаровете и изключва двигателя. Крушката на предната веранда не е запалена, никакви лампи до къщата не са включени и само един прозорец е осветен — на втория етаж, вляво от входната врата. Обзема го едно от неговите предчувствия. Нейният „Рейндж Роувър“ е на чакълестата алея за коли и предчувствието се засилва. Ако не си е вкъщи, значи някой я е взел с кола. Е, голяма работа. Тя може да има всеки, когото си поиска, така че днешното й гадже я е взело, може да я е завело у тях, голяма работа. Но предчувствието упорства. Ако мъжът, е когото днес има среща, е с нея вътре в къщата, къде е колата му? Уин опитва домашния й телефон и чува в отговор гласова поща. Опитва мобилния, но тя не отговаря. Опитва втори път. Не вдига.

Някакъв мъж с червен шал го изпрати за зелен хайвер, направи го на глупак, заплаши го. Кой? Уин се тревожи какво ще се появи в новините. Може би идиотското съобщение на Ламонт за пресата фучи из киберпространството и е кацнало в интернет. Може би така мъжът с червения шал е разбрал за „В опасност“ и за Уин. Но в това няма смисъл. Вивиан Финли не е от Нова Англия, така че защо някакъв местен ще е достатъчно заинтересуван от нейния случай, за да си направи целия този труд: да се обади на Уин, да уреди фалшива среща и да го предизвиква?

Той се взира втренчено в къщата на Ламонт, в гъсто залесения й двор, поглежда нагоре и надолу по улицата. Сам не знае какво търси. Каквото и да е. Сграбчва фенерчето и слиза от предисторическата кола на баба си, продължава огледа, ослушва се. Усеща, че нещо не е както трябва. Може би просто е смутен заради предчувствията и само му се струва, че нещо не е наред, както когато като дете с тревога си представяше чудовища, зли хора, лоши неща, смърт. „Защото това е в кръвта му“ — често обясняваше баба му. Няма пистолет. Следва глинения плочник до предната веранда, изкачва стъпалата, оглежда се и се ослушва, решавайки, че в действителност се тревожи за Ламонт.

Тя няма да му благодари за това. Ако е с някого, ще поиска главата на Уин. Той натиска звънеца, вдига поглед в същия миг, когато една сянка преминава по запердения осветен прозорец точно над главата му. Гледа нагоре и чака. Насочва фенерчето към месинговата пощенска кутия вляво от входната врата, вдига капака. Не е прибрала пощата си, когато е влизала, и той си спомня какво му каза за кутията с ключовете. Не вижда нищо подобно.

Вода капе на големи студени капки от листата, които шляпат по темето му, докато заобикаля към задната част на къщата. Отзад е гъсто залесено и много тъмно. Там намира кутията за ключове отворена, ключът — все още в бравата, вратата — открехната. Той се поколебава, оглежда наоколо, вслушва се в капещата вода, осветява дърветата с фенерчето, насочва лъча обратно към нещо тъмночервено между два чемшира — туба за бензин с парцали отгоре, мокри от дъжда, но чисти. Пулсът му се ускорява, направо препуска, докато той тихо прекрачва в кухнята, чува гласа на Ламонт, после и мъжки глас, ядовит мъжки глас, на втория етаж, стаята с осветения прозорец над входната врата.