Патриша Корнуел - В опасност

Придвижва се бързо нагоре по стенещите дървени стъпала, по три наведнъж, пресича коридор, който също скърца. През отворената врата я вижда върху кревата, вързана за краката му. Мъж в джинси и тениска седи на края на леглото, милва я с пистолет.

— Кажи: аз съм курва.

— Аз съм курва — повтаря тя с несигурен глас. — Моля, не правете това.

Вляво от леглото е прозорецът, пердетата са дръпнати. Дрехите й са разпилени по пода. Същият костюм, който носеше няколко часа по-рано на вечерята.

— Не съм нищо повече от мръсна курва. Кажи го!

Отгоре има голям стъклен полилей с изрисувани цветя — сини, червени, зелени. Уин запраща фенерчето към полилея и той се пръсва и залюлява. Мъжът скача от леглото, рязко се завърта и тогава Уин го хваща за китката, бори се да му измъкне пистолета, дъхът на онзи облива лицето му, смърди на чесън, пистолетът гръмва в тавана и за малко пропуска главата на Уин.

— Пусни го, пусни го!

Собственият му глас звучи приглушен и далечен в звънтящите му уши, а пистолетът гръмва отново и отново и изведнъж хватката на мъжа се отпуска. Уин сграбчва оръжието, блъсва го силно и той рухва на пода, а от главата му започва да тече кръв, бавно образува локва върху твърдата дървесина. Утихнал на пода до леглото, кърви, без да мърда, млад мъж с вид на латинос, може би седемнайсет-осемнайсет годишен.

Уин издърпва кувертюрата върху Ламонт, освобождава я от електрическите кабели, привързващи я към краката на леглото, и няколко пъти повтаря:

— Всичко е наред. Сега си в безопасност. Всичко е наред.

Обажда се на 911 по мобилния си телефон, а тя се изправя, загръщайки кувертюрата около себе си, зинала за въздух, трепереща силно с диви очи.

— О, Боже! — казва тя. — О, Боже! — изпищява.

— Всичко е наред, всичко е наред, сега си в безопасност — повтаря той, оглежда се наоколо, поглежда мъжа на пода, кръв и кървави отломки от шарено декоративно стъкло, пръснати навсякъде наоколо.

— Той сам ли е? — изкрещява Уин на Ламонт, докато сърцето му думка, а очите се стрелкат наоколо, ушите му са наострени и пистолетът е готов. — Има ли още някой? — изкрещява пак.

Тя поклаща глава, дишането й е бързо и плитко, лицето — побеляло, очите — стъклени, всеки миг ще припадне.

— Моник, вдишвай бавно и дълбоко — Уин сваля сакото си, слага го в ръцете й, помага ида го вдигне пред лицето си. — Всичко е наред. Дишай в него като в книжна кесия. Така е добре. Добре. Вдишвай бавно и дълбоко. Сега вече никой няма да те нарани.

Моник Ламонт носи болничен халат в помещението за разпити на болницата „Маунт Обърн“ само на няколко преки от мястото, където живее.

Стаята е безлична, бяла, с кушетка за прегледи, маса, мивка, шкаф, пълен с медицински материали, тампони, разширители на отвори, хирургическа лампа. Минути по-рано една сестра от съдебна медицина беше сама с Ламонт в помещението. Прегледа отвърстията на могъщия окръжен прокурор и други интимни области на тялото й, попивайки с тампон в търсене на слюнка и семенна течност, отскубваше косми, измъкваше остатъците под ноктите и търсеше наранявания. Правеше снимки и събираше всичко, което е годно за доказателство. Ламонт се държи учудващо добре, може би странно добре, играе себе си, докато работи по своя собствен случай.

Тя седи на бял пластмасов стол до покритата с бяла хартия кушетка. Уин седи срещу нея, а друг следовател от Масачузетската щатска полиция, Сами, стои близо до затворената врата. Имаше избор да бъде разпитана в по-цивилизована обстановка, например в дома си, но отказа и направи доста смразяващата клинична забележка, че е най-добре нещата да се поставят в съответните преградки. С други думи, провеждай съответните разговори и дейности в затворените пространства, където им е мястото. В превод: Уин изпитваше сериозни съмнения, че тя някога ще спи отново в спалнята си. Нямаше да се изненада, ако продаде къщата.

— Какво знаем за него? — пита отново Моник, прокурорът, който сякаш е безразличен към случилото се току-що.

Нейният нападател е в критично състояние. Уин внимава какво й говори. Това е, меко казано, много необичайно положение. Тя е свикнала да пита щатската полиция за всичко, което поиска, и нищо да не се крие от нея. Тя е окръжният прокурор, тя командва, програмирана е да изисква подробности и да ги получава.

— Мис Ламонт — казва с уважение Сами, — както знаете, онзи е имал пистолет и Уин е направил каквото трябва. Случват се такива неща.

Но тя не пита за това. Поглежда към Уин, издържа втренчения му поглед удивително добре, като се има предвид, че само преди часове я беше видял гола, вързана за леглото.