Патриша Корнуел - В опасност

— Няма защо да се безпокоиш за мен — странно отговаря тя, звучи чудато, някак не на себе си.

— Някакъв откачалник с шантав фалшив акцент току-що ми се обади за случая „Финли“. Какво съвпадение! Този тип има отнякъде номера на мобилния ми телефон — още едно удивително съвпадение, каза, че ще се срещнем, но не се появи. Обаче случайно ми остави заплашителна бележка. С кого, по дяволите, си говорила? Да не си изпратила съобщение за пресата или нещо подобно…

— Тази сутрин — отговаря тя и един приглушен мъжки глас казва нещо на заден план, което не може да различи.

— Тази сутрин? Преди дори да съм пристигнал в града! И не можа да си направиш труда да ми кажеш? — възкликва Уин.

— Това е добре — нелогичността й продължава.

— Не е добре!

Човекът, който е при Ламонт, някакъв мъж, почти в един сутринта, казва нещо и тя рязко прекъсва връзката. Уин седи в тъмната вътрешност на буика на баба си, втренчен в листа и омотаните си ръце. Сърцето му блъска толкова силно, че може да го усети в гърлото си. Ламонт е вдигнала по тревога медиите за случай, който сега се предполага, че е негов, без да поиска позволението му и дори да си направи труда да му каже. Може да си вземе лайняното „В опасност“ и да си го носи на рамо.

„Напускам.“

Да видим какво ще прави, когато й каже това. „Напускам!“

Няма представа къде да я търси. Тя не вдигна домашния си телефон, а само мобилния. Така че вероятно не си е у дома. Хм, трудно е да се каже. Въпреки това той решава да мине покрай къщата й в Кеймбридж. Ако случайно е там. По дяволите, който ще да е там. Уин се чуди с кого ли спи Ламонт, дали е една от онези жени, водачи на стадото, които не харесват секса, или вероятно точно обратното. Може да е пираня и да изяжда любовниците си до кокал.

Той потегля с рев от бордюра, рибешки перки, проклето задно задвижване, занася на хлъзгавия паваж, чистачките шумно се плъзгат по стъклото. Изнервят го, и без това се чувства луд, достатъчно шантав да попадне точно по средата на някакво безумие. Мамка му. Трябваше да откаже да долети обратно тук. Трябваше да си остане в Тенеси. Късно е да се обади на Сайкс. Грубо е. Винаги й причинява това и тя винаги му позволява. Няма да има нищо против и той набира номера й, спомняйки си, че е вторник вечер и че по това време те двамата, облечени като студенти, обикновено слушат джаз по „Четиридесет и шест-двадесет“, пиейки мартини с плодов сок.

— Хей, красавице — започва Уин, — не ме убивай.

— Представи си, това беше единственият път, когато наистина спях — отговаря Сайкс, агент в щатското бюро за разследване на Тенеси, страдаща от безсъние. Тези дни хормоните й се държаха отвратително.

Тя се изправя в леглото, не си прави труда да запали лампата. През последните шест седмици е прекарала доста време в разговори с Уин по телефона, в леглото, на тъмно, чудейки се какво ли би било да говори с него в леглото, на тъмно, но очи в очи. Ослушва се за своята съквартирантка през стената, не иска да я събуди. Смешното е, че докато караше Уин за летището на Ноксвил, Сайкс му каза:

„Е, веднъж нашите съквартиранти да могат да поспят цяла нощ.“

Откакто започнаха обучението си в Националната академия по криминалистика, двамата разговаряха по цели нощи и тъй като апартаментите на студентите не са с дебели стени, несгодите от тази сделка понасяха техните съквартиранти.

— Мисля си, че ти липсвам — казва Сайкс на шега, но с надеждата да е истина.

— Трябва да свършиш нещо — отговаря Уин.

— Добре ли си? — Сайкс запалва лампата.

— Добре.

— Май не е много добре. Какво има? — тя става от леглото и се втренчва в отражението си в огледалото над тоалетната масичка.

— Слушай. Една възрастна дама е била убита преди двадесет години в Ноксвил. Вивиан Финли. Сикуоя Хилс.

— Нека започнем от причината за този внезапен интерес.

— Става нещо дяволски странно. Ти си била тогава в Тенеси. Може би си спомняш случая.

Да, била е в Тенеси, ето още едно напомняне за нейната възраст и тя се оглежда в огледалото, сребристорусата й коса стърчи на всички посоки. „Като на Амадеус — както наскоро я описа Уин. — Ако си гледала филма“ — додаде той. Не беше.

— Смътно си спомням случая. Богата вдовица, някой влязъл с взлом. Невероятно е нещо такова да се случи в Секуоя Хилс посред бял ден.

Огледалото е особено немилостиво в този час. Очите й са подпухнали. Твърде много бира. Не знае защо Уин толкова я харесва, защо не гледа на нея по начина, по който тя гледа на себе си. Може би я вижда такава, каквато беше някога, преди двадесет години, когато кожата й бе кадифена, очите — големи и сини, задникът — стегнат и закръглен, циците — наперени. Тяло, което показваше пръст на земното притегляне, докато не стана на четиридесет и тогава гравитацията й показа пръст.