Патриша Корнуел - В опасност

— Кой е?

— Аз съм, Уин — отговаря той. — Отвори вратата, Моник.

Отключват се ключалки, тежката дървена врата се отваря, от другата страна Ламонт изглежда ужасно, има вид сякаш току-що е излязла изпод душа.

— Какво искаш? Нямаш право да идваш тук — казва тя ядно, отмятайки мокра коса от лицето си. — Как влезе?

Той минава покрай нея, застава под един полилей „Бахара“, оглежда се и вижда богати орнаменти, дървени ламперии и разкошно старо дърво.

— Хубаво местенце си имаш тук. Колко ли струва? Няколко милиончета? Четири-пет или може би шест? — подхвърля той.

Сайкс седи в офиса на клуб, в който никога не би могла да си позволи да влезе, и се чуди дали Вивиан Финли си е мислила, че е по-добра от всички други, и дали щеше да я отхвърли като ужасно селско момиче, което вероятно не знае коя вилица да използва за салатата. Истината за жертвите на насилие е, че много от тях са неприятни.

Преглежда документи, стигнала е чак до май. Онова, което е научила досега, е, че мисис Финли е била много дейна. Често, по три пъти седмично, е играела тенис в кънтри клуба, винаги след това е обядвала и според сумите във всички сметки никога не се хранила сама. Имала е навик да прибира сметката. Излиза, че е обядвала там един или два пъти, седмично и е обичала неделните ранни обеди или късни закуски. И пак не се е хранила сама, като се имат предвид значителните суми на сметките.

Мисис Финли очевидно е била щедра. Сайкс започва да подозира, че причината не е било желанието й да сподели с околните благоденствието си, тъй като е невероятно гостите ида са били с малки бюджети. Не и в този клуб. По-вероятно е била една от онези, които кимват за сметката всеки път, защото обичат да бъдат голямата работа, да командват, да контролират хората, от онзи вид, който винаги е карал Сайкс да се чувства обикновена и дребна. Излизала е с доста подобни мъже, мисли колко различен е Уин в сравнение с всички, които някога е познавала.

Като онази вечер в „Тенеси Грил“, когато двамата гледаха как слънцето залязва над реката, специална вечер с големи чийзбургери и бира, тя — с болезнената надежда, че и той може би е привлечен към нея, както тя към него. Е, привлечена е. Не може да го отрече, но продължава да си мисли, че това чувство ще изчезне. Онази вечер беше неин ред да черпи и тя го направи, защото за разлика от повечето мъже Уин няма нищо против. Не че е стиснат, със сигурност не е. Той е щедър и мил, но смята, че нещата трябва да се разпределят по равно, така че „и двамата да имат възможността да изпитат удоволствието от даването“. Така го обясни. Уин винаги спазва реда си. На стрелбището, в шофирането до разни места, в плащането на сметките или просто при разговор. Опитва се да бъде колкото може по-честен.

Сайкс започва да преглежда отчета за месец юли и усеща вълнение, когато забелязва, че към времето на мисис Финли на корта и нейните обеди е включен и гост, който е играл тенис и голф в клуба. Който и да е бил този гост, макар да е възможно да са били различни хора в отделните случаи, обмисля Сайкс, в течение на две седмици в клубните магазини за сметка на мисис Финли са похарчени почти две хиляди долара. Отваря месец август.

На осми, деня, когато мисис Финли е убита, един гост играл тенис очевидно сам, защото има сметка за машината за подаване на топки. Това е нещо, което общителната мисис Финли изглежда никога не е ползвала. Същия ден един гост е похарчил почти хиляда долара в спортния магазин при кортовете и ги е писал на сметката на мисис Финли.

Нищо не стои между Ламонт и Уин, с изключение на една антикварна маса и нейния червен копринен пеньоар.

Почти седем часът е, слънцето е огненооранжево, ивица розово се разлива по хоризонта, прозорецът е отворен и отвън нахлува топъл въздух.

— Защо не се облечеш? — подканя я той за трети път. — Моля те. Ние сме двама професионалисти, двама колеги, които разговарят. Нека оставим нещата така.

— Ти не си тук, защото сме колеги. Това е моят апартамент и ще нося каквото си искам.

— Всъщност не е твой — оборва я той. — Сами си е поговорил с администратора на сградата. Изглежда твоят директор на лабораторията по криминалистика направо процъфтява.

Тя нищо не казва.

— Моник? Откъде Хюбър получава парите си?

— Защо не го попиташ?

— Защо пребиваваш в неговия апартамент? Да не въртите нещо двамата?

— В момента съм почти бездомна. Хайде, престани вече с това.

— Добре. Ще се върнем на него — Уин се накланя напред, отпуска лактите си върху масата. — Аз мога да започна пръв или да ти дам възможност да ми кажеш истината.