Патриша Корнуел - В опасност

— Да, колеги сме, както се изрази — очите й са впити в неговите. — Ще ми прочетеш ли правата, преди да ме арестуваш за някакво престъпление, което си въобразяваш, че съм извършила?

— Истината — повтаря той отново. — Загазила си. Не мога да ти помогна, докато не ми кажеш истината.

— Нямам представа за какво говориш.

— Кабинетът над твоя гараж — продължава той. — Кой го използва?

— Получи ли разрешително за обиск преди да нахълташ там?

— Имотът ти е местопрестъпление. Целият, всеки сантиметър от него. Няма нужда да обяснявам това на теб.

Тя вдига пакет цигари, измъква една, ръцете й треперят. За пръв път я вижда да пуши.

— Кога за последен път си била в апартамента над гаража си? — настоява той.

Тя запалва цигарата, смуква дълбоко, достатъчно внимателна е да издуха дима встрани, а не в лицето му.

— В какво възнамеряваш да ме обвиниш?

— Хайде, Моник, не преследвам теб.

— Такова е усещането — тя придърпва един пепелник по-близо.

— Добре, нека ти нахвърлям нещата — опитва Уин различен подход. — Влизам в гаража ти през страничната врата, която между другото беше разбита, а ключалката е изкъртена с лост.

Тя издухва дим, изтърсва пепелта, проблясък на страх, който се обръща в гняв.

— И виждам доказателства за кола, която е била там, следи от мръсни гуми. Може да са оставени, когато за последен път валя — точно през нощта, когато те нападнаха.

Тя слуша, пуши.

— Виждам падаща стълба, качвам се по нея и откривам апартамент за гости, който изглежда необитаем, като изключим следите по килима.

— И ти, естествено, преобърна мястото — подхвърля тя, обляга се назад в креслото си, сякаш го подканва да я погледне по начин, по който не би трябвало да го прави.

— Ако съм го направил, какво намерих? Защо не ми кажеш?

— Нямам представа — отговаря Ламонт.

Ламонт изтръсква пепелта, издухва дима, очите й не изпускат неговите, пеньоарът й не е нещо повече от червено сияние върху голата й плът, пристегнат здраво около кръста, вижда се цепката между гърдите й.

— И всичките тези високотехнологични лаборатории, с които си имаш работа в Калифорния! — подхвърля Уин. — В биотехнологиите и лекарствата има много пари. Голям потенциал за измами и мошеничества. Странно как подобни неща метастазират от човек на човек. Понякога до хора, които не са били лоши, но после са били изложени на това.

Тя слуша, пуши, гледа го със същия несигурен блясък в очите.

Той възкликва:

— Слушаш ли ме?

— Да не би сега да разиграеш лошото ченге, Уин? Няма да проработи. Аз познавам практиката по-добре от теб.

— Мислиш, че можеш да ми сториш това? — продължава той. — Да се съгласиш да бъда пратен в Тенеси, след това да ме изстреляш обратно тук, за да работя по твоя рекламен номер. Заплашително писмо. Обвинения, че прострелването не е правомерно, как можа да ми причиниш това? Какъв човек би направил подобно нещо?

— Беше внушение, че стрелбата трябва да бъде разследвана. Внушение, направено от окръжен прокурор, който играе по правилата — очите й са втренчени в неговите. — Аз играх като по учебник.

— О, да! Ти и твоите правила. Ти и твоето его и машинации. Липсващо полицейско досие, досие за убийство, което никой не беше способен да открие. Можеш ли да познаеш? Намерих го. А можеш ли да познаеш къде? В твоя проклет апартамент над гаража. Ти луда ли си?

— Какво? — изглежда объркана и разтревожена.

— Чу ме.

— Досието на Финли е било в моя апартамент над гаража? Дори не знаех, че липсва или че моята служба някога го е… Къде точно?

— Ти ми кажи — той започва да се ядосва, и то много.

— Бих ти казала, ако знаех.

— Какво ще кажеш за готварската печка?

— Това за смешка ли трябва да мине?

— Досието по случая „Вивиан Финли“ беше в твоята печка.

В очите й се връща сигурността, но смесена с подозрение и презрение.

— Някой е надрусан и дяволски тъп — промърморва тя. — Някой с паметта на комар. За да направи така, че да изглеждам зле.

— Ти ли го скри там?

— Аз не съм глупава — отговаря тя, смачквайки цигарата си сякаш бавно я убива. — Благодаря, Уин. Ти току-що ми даде изключително важна информация.

Тя се навежда напред, подпира ръцете си на масата, предоставяйки му гледка, която не би трябвало да вижда. Очите й изразяват покана, която никога преди не е отправяла.

— Моник, прекрати това — казва той.

Тя не помръдва, чака, наблюдава го как гледа, а очите му имат своя собствена воля и в главата му кръжи повече от всеки друг път мисълта как ли би било с нея…