Патриша Корнуел - В опасност

— Е-три — прочита Сайкс.

— Ноември осемдесет и пета — пояснява Миси. — Наближаваме.

Продължават нататък. Вътре е непроветрено, прашно и Сайкс започва да се уморява от ровенето из стари кашони в тъмни клаустрофобични пространства, докато Уин тича нагоре-надолу из Нова Англия и върши кой знае какво.

— Е-осем — прочита тя отново.

— Юни осемдесет и пета. Изглежда са малко разбъркани.

— Знаеш ли какво? — решава Сайкс, вдигайки друг тежък кашон от металния рафт. — Хайде да ги вземем за цялата година.

Портиерът на тухлената сграда с историческо значение в Бийкън Хил не е склонен да позволи на Уин да направи каквото иска, а то е да се появи на вратата на Ламонт без предупреждение.

— Съжалявам, сър — казва възрастният мъж в сива униформа, отегчен портиер, който прекарва по-голяма част от времето си зад бюро, очевидно в четене на вестници. Под стола му има цяла купчина. — Първо трябва да й позвъня. Как се казвате?

„Глупако, току-що ми каза, че си е вкъщи.“

— Добре. Мисля, че не ми оставихте избор — Уин въздиша, бърка във вътрешния си джоб, измъква портфейла, тръсва го да се отвори, показва удостоверението си. — Но наистина трябва да си мълчите за това. В момента съм по средата на едно много деликатно разследване.

На портиера му трябва доста време да огледа значката на Уин, личната му карта, след това поглежда внимателно лицето му, нещо странно и несигурно се явява по неговото, може би отблясък от вълнение, и после пита:

— Вие сте този… за когото четох? Сега ви познах.

— Не мога да говоря за това.

— Ако питате за моето мнение, направил сте каквото трябва. Съвсем правилно. Днес децата са безполезни хулигани.

— Не мога да говоря за това — повтаря Уин, когато една жена на около петдесет и може би малко повече влиза във фоайето, бутиков костюм, шанелка, както Уин нарича онези богати жени, които се перчат с големите букви на марката „Коко Шанел“.

— Добър ден — портиерът любезно й кимва, почти се покланя.

Тя пропуска присъствието на Уин, след това разиграва рязка закъсняла реакция, вторачва се открито в него, усмихва му се, протича малък флирт. Той се усмихва в отговор, наблюдава я как се насочва към асансьора.

— Аз ще се кача с нея — заявява на портиера, като не му оставя време да възрази.

Пресича с големи крачки фоайето, докато месинговите врати на асансьора се разтварят, и се качва в кабината от махагон. Тя ще го откара на една мисия, която Моник Ламонт сигурно няма да оцени или забрави.

— Наистина трябва да го сменят. Колко пъти трябва да им казвам? Като че ли сградата не може да си позволи нов асансьор — обявява шанелката, натиска бутона за осмия етаж и го поглежда сякаш е пътуваща колекция бутикови стоки и тя иска просто да я купи цялата.

Асансьорът скърца, сякаш „Титаник“ потъва. Ламонт е отседнала в тази сграда, но изглежда никой не знае в кой апартамент. Няма жилище на нейно име.

— Тук ли живеете? Не смятам, че съм ви виждала преди — подхвърля шанелката.

— Просто идвам на гости — той изглежда объркан, загледан в бутоните на асансьора. — Тя каза надстройката, но тук май има две. Н едно и Н две. А може би беше… — започва да рови из джобовете си сякаш търси бележка.

Асансьорът спира. Вратите не бързат да се отворят. Шанелката не помръдва, остава замислена, намесва се:

— Ако ми кажете при кого идвате, може би ще мога да ви помогна.

Той прочиства гърлото си, снишава глас, навежда се по-близо до нея, парфюмът й пронизва синусите му като шило за лед.

— Моник Ламонт, но моля, запазете това в тайна.

Очите й заблестяват, тя кимва.

— Десети етаж, южния коридор. Но тя не живее тук. Просто е на посещение. Често го прави. Вероятно за да има малко усамотение. Всеки има право на личен живот — очите й са до неговите. — Нали знаете какво имам предвид.

— Познавате ли я? — пита той.

— Знам за нея. Трудно може да бъде пропусната. И хората говорят. А вие? Изглеждате ми познат.

Уин протяга ръка, попречва на вратата да се затвори и отговаря:

— Много хора ми го казват. Приятен ден.

Шанелката не обича да я отхвърлят, тръгва, не поглежда назад. Уин измъква мобилния си телефон, обажда се на Сами.

— Направи ми услуга, апартаментът на Ламонт — дава адреса на Сами. — Разбери чий е, кой го наема, изобщо всичко.

Слиза на десетия етаж, където има две врати в двата противоположни края на малкото мраморно фоайе и натиска звънеца на номер 10. Звънва три пъти, преди предпазливият глас на Ламонт да се чуе от другата страна.