Патриша Корнуел - В опасност

— Защото аз съм най-забележимата ОП в общността. И съм жена. За да не прилича на тесногръд сексистки десен фанатик, какъвто е в действителност.

— Която ще се кандидатира срещу него… Всеки провал ще бъде на твоя гръб, не на неговия. Ти ще бъдеш Робърт Лий 4 4 Главнокомандващият на войските на Конфедерацията по време на Гражданската война в САЩ се предава на генерал Грант през 1865 г. и войната свършва. — Б.пр. , който предава сабята си, а не той…

— Значи той сега е Юлисис Грант. Уин ще оправи това.

— По-вероятно е да се отърве от теб.

Тя бавно се обръща, застава с лице срещу Рой, гледа го как разлиства някакъв бележник.

— Какво знаеш за него? — пита тя.

— Най-добрият следовател в отдела. От политическа гледна точка — съвършен избор.

— Суетен, вманиачен на тема дрехи — чете бележките си. — Дизайнерски костюми, един „Хамър“, едно „Харли“, които повдигат въпроси за финансите му. И „Ролекс“.

— „Брейтлинг“ от титан. Вероятно малко използван, купен от някой от многото магазини втора употреба — уточнява Моник.

Рой вдига очи удивен.

— Как може да знаеш откъде си купува нещата?

— Защото разпознавам по-фините неща в живота. Една сутрин го попитах как може да си позволи вратовръзката „Дермес“, която носеше този ден.

— Постоянно закъснява, когато бъде повикан на местопрестъпление — продължава Рой.

— Според кого?

Той прелиства още няколко страници, плъзга пръста си надолу по една от тях. Тя чака устните му да се раздвижат, докато чете безмълвно. „Ето, наистина се раздвижиха. Боже мили! Светът е пълен с имбецили.“

— Май не е обратен — продължава Рой. — Това е добра новина.

— Всъщност бихме се проявили като много напредничави, ако нашият представителен детектив беше гей. Какво пие?

— Е, не е обратен. Поне това е сигурно — казва Рой. — Женкар.

— Според кого? Какво обича да пие?

Рой спира, казва смутено:

— Пие? Не, поне не изглежда да има този проблем…

— Водка, джин, бира? — тя е на път напълно да изгуби търпение.

— Нямам и най-малка представа.

— Тогава се обади на приятелчето му Хюбър и разбери. И то преди да стигна до университетския клуб.

— Моник, понякога не те разбирам — той се връща към бележките си. — Нарцистичен.

— Кой не би бил, ако изглежда като него — подхвърля тя.

— Тщеславен, красив празноглавец. Трябва да чуеш какво имат да казват останалите ченгета за него.

— Мисля, че току-що го чух.

Уин Гарано влиза в съзнанието й. Черната му вълниста коса, безупречното му лице. Тяло, което изглежда като скулптирано от жълто-кафяв камък. И очите му… има нещо в тях. Когато я гледа, тя придобива обезпокоителното усещане, че чете в нея, познава я, може би дори знае нещо, което тя не знае.

Щеше да бъде съвършен по телевизията, перфектен за фотосеансите.

— … вероятно единствените две хубави неща у него според мен са, че се представя добре — казва горкият неадекватен Рой — и има нещо като малцинствен статус. Макар да е много светъл.

— Какво каза току-що? — Ламонт се втренчва в него. — Ще се направя, че не си го казал.

— Тогава как ще го наречем?

— Никак.

— Афроиталианец? Е, предполагам, че това е правилното — отговаря той на собствения си въпрос, докато препуска из бележника. — Бащата е бил черен, майката италианка. Явно са решили да му дадат майчиното име Гарано. По очевидни причини. И двамата родители са мъртви. Повредена печка. Някаква дупка, в която са живели, докато бил дете.

Ламонт отива да вземе шлифера си.

— Отглеждането му е мистерия. Нямам представа кой го е отгледал, не са посочени най-близки роднини, а лице за връзка при спешен случай е някакъв на име Фарук, очевидно негов хазяин.

Тя изравя ключовете за колата от чантата си.

— По-малко за него, повече за мен — отсича тя. — Неговата история не е важна. Моята е. Моите постижения, моето досие. Моята позиция по въпросите, които имат значение. Престъплението. Не само днешното. Не само вчерашното — тя излиза през вратата. — Всяко престъпление, по всяко време.

— Да — Рой тръгва след нея, — страхотен предизборен лозунг си имаш.

Ламонт щраква чадъра да се затвори и разкопчава дългия си черен шлифер, когато забелязва Уин на един антикварен диван, удобен почти колкото талпа.

— Надявам се, че не чакаш отдавна — извинява се тя.

Ако я беше грижа да не му причини неудобство, нямаше да му нарежда да измине целия път дотук, за да вечерят, да прекъсва обучението му в Националната академия по криминалистика и както обикновено да се намесва в живота му. Тя носи найлонов плик с името на магазин за алкохол.