Патриша Корнуел - В опасност

Уин поглежда надолу към подгизналите обувки, които купи за двадесет и два долара в магазина за маркови дрехи втора ръка, наречен „Предай ме“. Забелязва петна от изсъхнала вода върху сивия костюм, който купи за сто и двадесет долара в същия магазин, откъдето се сдобиваше с доста бутикови дрехи — неприлично евтини, защото всички бяха носени и захвърлени от богати хора, които лесно се уморяват от вещи или просто са непостоянни. Или мъртви. Той чака и се тревожи, чудейки се какво е толкова важно, че Ламонт да го повика чак от Ноксвил. Рой, нейният бъзлив високомерен прессекретар, му се обади тази сутрин, измъкна го от лекцията и му каза да бъде в следващия самолет за Бостън.

— Сега, на мига? Защо? — протестира Уин.

— Защото тя каза така — отговори Рой.

В многоетажната бетонна сграда на Кеймбриджкия окръжен съд Моник Ламонт излиза от личната си тоалетна в големия си частен кабинет. За разлика от много ОП и другите, които газят из света на криминалното правосъдие, тя не събира полицейски кепета или униформени знаци, нито чуждестранни униформи и оръжия, нито рамкирани снимки на известни длъжностни лица от правоохранителните органи. Онези, които й дават подобни сувенири, го правят само веднъж, защото тя не се колебае да ги връща или раздава. Случи се така, че тя обича стъкло.

Съвременни произведения на изкуството от стъкло, цветно стъкло, венецианско стъкло, ново стъкло, старо стъкло. Когато слънчевата светлина изпълва кабинета й, той се превръща в пъстър огън, проблясва, примигва, грее и искри в целия цветови спектър, като разсейва и учудва хората.

Тя кани разсеяните и учудени хора под своята дъга, след това ги запознава с отвратителната буря, която я е предхождала.

— По дяволите, не — подема тя оттам, където бе спряла, докато сяда зад скъпото си стъклено писалище, през което може да се вижда, но това не я възпира ни най-малко от носенето на къси поли. — Друго проклето образователно видео за карането след пиене няма да има. Нима никой, освен мен, не мисли извън клишетата?

— Миналата седмица в Туксбъри цяло семейство беше убито от пиян шофьор — обажда се Рой от дивана, разположен под ъгъл спрямо бюрото, и гледа краката й, когато предполага, че тя не забелязва. — Това е много по-важно за гражданите от някакво старо убийство в някакво провинциално южно градче, за което на никого тук не му пука…

— Рой — Ламонт кръстосва крака и наблюдава как я гледа, — имаш ли майка?

— Стига, Моник!

— Разбира се, че имаш майка.

Тя се изправя, започва да обикаля, иска слънцето да се покаже.

Мрази дъжд.

— Рой, как би ти харесало, ако твоята четиридесет и пет килограмова възрастна майка е пребита жестоко в собствения си дом и е оставена да умре сама?

— О, Моник, я стига! Не това е важното. Ние би трябвало да се съсредоточим върху нерешено убийство в Масачузетс, а не в Хиквил. Колко пъти трябва да го предъвкваме?

— Рой, ти си глупав. Ще изпратим един от най-добрите, ще го решим и ще получим…

— Знам, знам, голямо внимание в цялата страна.

— Сигурната силна ръка, която се протяга надолу, за да помогне на тези, които нямат толкова късмет. Ще вземем старите доказателства, ще ги преразгледаме…

— И ще направим така, че Хюбър да изглежда добре. Някак си той и губернаторът ще са тези, които ще се покажат в добра светлина. Самозаблуждаваш се, ако мислиш другояче.

— Това ще покаже мен в добра светлина. А ти ще се погрижиш да…

Тя рязко спира да говори, когато вратата на кабинета се отваря и случайно, може би дори прекалено случайно, нейният съдебен помощник влиза, без да чука. Синът на Хюбър. Спохожда я мисълта, че е подслушвал, но вратата беше затворена. Не е възможно.

— Тоби? — казва тя предупредително. — Луда ли съм, или ти отново влезе, без да чукаш?

— Съжалявам за това. Имам прекалено много неща на главата — той подсмърча, поклаща бръснатата си глава, изглежда леко пиян. — Просто исках да ти напомня, че тръгвам.

Завинаги, пожелава си тя.

— Знам много добре — отговаря Моник.

— Ще се върна другия понеделник. Ще бъда в Уинярд 3 3 Мартас Уинярд — остров и известен курорт срещу южния бряг на Кейп Код, Масачузетс. — Б.пр. . Там ще разпускам. Баща ми знае къде да ме намери, ако имаш нужда от мен.

— Погрижи ли се за всички висящи задачи?

Той подсмърча отново. Ламонт е доста сигурна, че си пада по кокаина.

— Ааа… кои?

— Всички, които сложих на бюрото ти — отговаря тя, потупвайки златен молив върху бележник с жълти листа.