Патриша Корнуел - В опасност

Уин не се появи в „Глоуб“. Не й се подчини. Вече не изпитва уважение към нея, след като я видя…

— Чувал съм, че има такива хора — Хюбър отново си сяда на мястото. — Блестящи, но не могат да взимат тестове.

— Не ме интересува неспособността му да учи — отговаря Ламонт. — Какво точно е открил в лабораторията? — водката е направила езика й по-голям и по-трудно подвижен и мислите й някак заекват. — Или какво си мисли, че е открил?

— Вероятно не знае какво означава. Във всеки случай нищо не може да докаже.

— Не за това питах!

— Бележки от телефонен разговор с моя брокер.

— О, боже!

— Не се тревожи. Няма да открият отпечатъци, нищо, което да свърже писмото с мен. Едно нещо познавам добре и това е криминалистиката — усмихва се той. — Уин вероятно мисли, че си ти. И сигурно смята, че ти се криеш зад това. Вероятно подозира, че Рой го е направил, нарекъл го „мелез“ — Хюбър се засмива. — Това със сигурност го е ядосало.

— Друго от твоите импулсивни и много рисковани решения.

Той не я попита, просто го направи. Каза й чак след случилото се, защото колкото повече знае, толкова по-замесена ще бъде — такава бе неговата стратегия още от самото начало.

— То причини точно онова, което казах, че ще направи — Хюбър отпива от бирата си. — Ти го заплашваш, обиждаш, опитваш се да го наплашиш да се откаже от някакъв случай и той впива челюстите си в него като питбул.

Тя мълчи, пие мартини, попаднала е в капан. Отбелязва:

— Не беше нужно. И без това си е питбул.

— Твоя е грешката, че настоя да говориш с него лично, а не по телефона. Трябваше да го оставиш долу в Ноксвил — той прави пауза, лицето му потрепва. — Може би разбра нещо за него. Как изглежда.

— Джеси, върви по дяволите!

— Разбира се, оказа се Божи дар, че беше тук. Провидението, твоят ангел хранител, правото ти на живот, каквото искаш — продължава той неделикатно и безчувствено. — Уин се е ядосал и е дошъл да те види. Както излиза, моята малка маневра всъщност ти направи доста голяма услуга. Моник, все още си жива.

— Недей да се правиш на толкова разочарован.

— Моник…

— Не се шегувам — тя издържа вторачения му поглед, не трепва, осъзнава, че изведнъж е започнала да го мрази, да му желае зло, нещастие, бедност, смърт. После добавя: — Не искам Тоби да се връща. Той е безполезен. Приключих с тази услуга. Приключих с всякакви услуги.

— Той и без това не понася да работи за теб.

— Писна ми от теб, Джеси. Отдавна — водката я прави невъздържана. Може да го прати по дяволите. — Казах ти, повече няма да участвам в играта. И точно това имах предвид. Не си струва.

— Разбира се, че си струва. Получи, каквото искаше, Моник. Каквото заслужаваш — казва той и не може да остане съмнение какво има предвид.

Тя се вторачва в него шокирана.

— Каквото заслужавам?

Той я гледа в отговор.

— Аз заслужавам това? Казваш, че това заслужавам! Копеле!

— Имах предвид, че работиш здраво и би трябвало да получиш нещо в отплата — този път очите му не подскачат наоколо. Те гледат към нея, безизразни, празни.

Тя се разплаква.

Вече е тъмно, луната е нова.

Уин отваря шофьорската врата на стария „Буик“ на Нана, спрян отново по средата на улицата, наблюдава мис Дог, тя пак се лута безцелно, фаровете проблясват в старите й слепи очи.

— Точка. Това е краят — казва Уин ядосано. — Ела тук, момиче — придумва той, подсвирва. — Хайде, мис Дог. Какво правиш отново на улицата, а? Забравила е да затвори вратата? Пуснала те е навън, а после дебелият й задник не се е надигнал. Боклукът зет пак ли те ритна?

Опашката на мис Дог се отпуска. Тя ляга по корем, сякаш е направила нещо лошо. Уин нежно я вдига, продължава да говори, чуди се дали изобщо го чува, поставя я вътре в колата, потегля, казва й къде отива и какво ще се случи по-нататък. Може би го чува, а може би не. Близва ръката му. Той паркира зад къщата на Нана и вятърните камбанки лекичко звънят, нощта е ясна, хладният въздух едва помръдва, камбанките тихичко звънят, сякаш разказват тайни. Отключва задната врата, мис Дог се е проснала върху рамото му като козиняв чувал с картофи.

— Нана?

Следва звука на телевизора.

— Нана? Имаме ново попълнение на семейството.

Сайкс е на телефона повече от час, подмятана от един старчок на следващия. Двадесет и три години са цяла вечност. До този момент никой в полицейското управление на Ашвил не си спомня детектив Марк Холанд.

Тя набира друг номер, докато кара на Запад към Ноксвил, приближаващите фарове я смущават, подсещат я какво ограбване е да остарееш. Вече не може да вижда джунджуриите, които си заслужават, не може да прочете меню без очила, нощното й виждане е ужасно. „Проклети авиолинии! Проклети закъснения и отлагания!“ Единствената останала кола под наем, една с четири цилиндъра, имаше жизнеността на хипопотам.