Патриша Корнуел - В опасност

— Чух го по радиото по време на почивката за кафе.

Електростатичният заряд кара тонера да запълни вдлъбнатини, невидими с просто око, места по хартията с микроскопични увреждания, причинени от писане.

— Продължавай, кажи ми — подканя я Уин, но вече знае. Бил е измамен.

— Просто тази Ламонт каза, че те разследват, сякаш стрелбата не е била правомерна. Утре ще бъде пусната голямата история и вече я рекламират със закачки — тя поглежда към него. — Какво става с благодарността?

— Може би онова, което очаквах — отвръща той, докато латентните изображения се появяват в бледочерни неясни части от думи.

Рейк не е впечатлена, посочва нещо върху заплашителното писмо, което мъжът с червения шал бе оставил за Уин, и решава:

— Мисля, че е най-добре да опитаме триизмерно усилване.

Но Тоби Хюбър му е студено, трепери, докато седи на балкона си във „Винету Ин“ на Саут Бийч, Едгъртаун, пуши джойнт, гледа океана и хората с дълги панталони и якета, които се разхождат по плажа.

— Сигурен съм, че е изгубено, но просто не знам точно къде — казва той по мобилния си телефон с раздразнение, макар да изпитва и приятна тръпка. — Съжалявам, човече. Но сега това няма значение.

— Не си ти този, който да преценява има ли, няма ли. Поне веднъж се опитай да мислиш.

— Слушай, нали ти казах? Трябва да е станало, когато изхвърлих всичко в чували за смет. И наистина имам предвид всичко, включително храната в хладилника, всяка бира, всичко. Дори закарах боклука на пет мили до контейнерите зад… някакъв ресторант. Не мога да си спомня кой. По дяволите, колко е студено тук. Проверявах и пак го направих, не е там. Човече, трябва да се успокоиш преди да получиш някой удар…

Почукване от вътрешността на апартамента с една спалня и после вратата се отваря. Камериерката се сепва, когато Тоби влиза вътре и се втренчва в нея.

— Кое точно не разбирате от „Не безпокойте!“ — изкрещява той.

— Извинете, сър, но няма табелка на вратата — и бързо изчезва.

Тоби се връща на балкона, дръпва от цигарата, почти крещи в телефона:

— Искам да се махна оттук. Разбра ли? Някъде, където е топло. Тук е дяволски скучно. Накара ме да преживея достатъчно и дано да си заслужава.

— Не още. Ще изглежда подозрително, ако изведнъж полетиш за Лос Анджелис. Трябва да останеш там още няколко дни. Нужно е да се уверим, че онова не е на място, където може да бъде намерено и да ни причини много неприятности. Тоби, мисли!

— Ако е там някъде, все още е в проклетия апартамент. Не знам… — нещо му просветва. Не е сигурен дали е проверил под леглото, споменава това, добавя: — Нали разбираш, докато го четях, може да съм го пъхнал там. Защо, по дяволите, не идеш сам да провериш?

— Вече го направих.

— Като си толкова глупав, върви отново да провериш!

— Мисли! Къде го държеше последния път? Сигурен ли си, че не си го оставил в службата…

— Казах ти. Взех го със себе си. Зная това със сигурност, защото го четях.

— Не съм ти казал да го вземеш, за да можеш да го четеш!

— Да, повтори го вече около сто пъти, така че престани. Става ли?

— Сложи го в колата си и го закара там? Защо? Да го четеш в леглото? За да можеш да гледаш шибаните снимки? Да не си ненормален! Къде го видя за последен път?

— Казах ти да млъкнеш и да не се държиш като истерична бабичка. Не мога просто да ида и да погледна. Така че заповядай, търси, докато кравата не се върне вкъщи. Може би съм го пропуснал, нали? Държах го на всякакви места, когато бях там. В чекмедже, може би в купчината до леглото, под възглавницата. В един момент го държах в коша с мръсните дрехи. Или може би в сушилнята…

— Тоби, сигурен ли си, че не си го взел в Уинярд?

— Колко пъти ще ме питаш! Каква е разликата, ако е изчезнало. Тъй или иначе, нищо не стана така, както се очакваше.

— Е, ние не знаем дали е изчезнало. Нали? И това е проблемът. Много сериозен проблем. Трябваше да го оставиш на място, където щеше да бъде намерено. Последното нещо, което трябваше да свършиш преди да си тръгнеш. Но ти не го направи. Напълно пренебрегна заповедите ми.

— Значи вероятно е завършило в боклука. Сигурно така е станало, когато прочистих и изхвърлих разни неща — той си смуква отново. — Нали разбираш, не е като да не съм имал много грижи? Той искаше да разбере за парите, каза, че е по-добре да му дам всичките предварително, а аз казах само половината, а после ти започна безкрайно да го искаш…

— Как, по дяволите, попаднах на такъв като теб?

Задържа дима. Издишва.