Патриша Корнуел - В опасност

— Защото си късметлия. Досега. Но това може да се промени, нали разбираш.

Рейк е потънала в софтуерния свят на пиксели и зет-обхват, хистограми, панорамиране, увеличаване, завъртане, манипулиране на ъглите на светлината, повърхностно отражение, усилване на очертанията, а Уин се е втренчил в големия плосък екран и разглежда някакви неясни форми, увеличени в три измерения.

Започва да различава дума, може би числа.

— Едно „е“, едно „р“ и едно „в“, малки букви? — предполага той. — Една тройка и деветдесет и шест?

Има още. Тя продължава да работи, думите и числата се материализират. Изглеждат странно, почти като наслоени.

— Повече от една бележка, която е оставила вдлъбнатини от писане? — пита Уин.

— Така си мисля — потвърждава Рейк. — Може да са вдлъбнатини от различни писания на отделни листа от същия блок с листа. Нали се сещаш, написваш бележка, обръщаш страницата, пишеш друга, а натискът от молива или химикалката върху хартията е достатъчно силен, за да остави вдлъбнато изображение няколко листа по-надолу.

Тя работи още малко и те различават колкото могат: три години ексклузивен пазар и „ОК“. А частично припокриващо тези думи, явно писано върху друг лист хартия, едно $ 8.96 и нещо, което прилича на „по-висока от предишната прогноза от $ 6.11“.

Моник Ламонт седи в кухня от мраморни плотове и черешово дърво на Маунт Върнън Стрийт в Бейкън Хил, един от най-скъпите и желани адреси в Бостън. Пие първото си мартини за деня чисто, „Грей Гус“, зелена маслина, напълнена с червена чушка, в чаша, която извади от фризера.

Носи джинси и свободна джинсова риза. Анцугът вече е в контейнера за боклук зад тухления комплекс от деветнадесети век, където беше скрит апартаментът — безопасно и тайно място. Докато тази сутрин Сами не разкри това място на частите, настоя полицията да патрулира района и подчерта, че тя не може да остане в къщата в Кеймбридж, поне не сега. Не че би го направила. Винаги ще вижда задната врата, кутията за ключове, тубата с бензин. Винаги ще го вижда в спалнята си, пистолетът насочен към главата й, докато той правеше онова, което искаше, докато я пресъздаваше по свое подобие — малко мръсно създание, едно нищо, един никой.

— Единственото, което желая, е да го бях убила аз — казва тя.

Хюбър седи срещу нея от другата страна на масата, пие втората си бира. Трудно му е да я гледа, втренченият му поглед се прекъсва, сякаш очните му мускули внезапно се парализират.

— Моник, трябва да оставиш това зад себе си. Знам, че ми е лесно да го кажа, но ти не си мислила правилно. Не си могла при тези обстоятелства.

— Джеси, млъкни. Ако някога ти се случи, ще се окажеш сам, виещ към проклетата луна. Тогава ще разбереш съчувствието.

— Значи ще помогне, ако съсипеш всичко останало в живота си? Не трябваше да им казваш за това място.

— И какво? Да откажа полицейска защита, когато не знам кой се крие зад случилото се, кой го е накарал?

— Не знаем със сигурност дали някой го е направил.

— Да ида в хотел? Влизам в лобито и намирам медиите на глутници, чакащи да ме разкъсат?

— Ти сама отиде при медиите — казва той печално, очите му се движат наоколо, вършейки своята хладна пресметлива работа. — Сега трябва да вземем твоя боклук и да направим хайвер от него.

От всички хора, с които Ламонт някога се е срещала, той измисля най-лошите метафори и аналогии. Отвръща му:

— Защо му позволи? Можеше да кажеш, че лабораторията за документи е претоварена, че Рейчъл не е там, заета е, каквото и да е. Джеси, това беше глупаво.

— Уин винаги е имал специално членство в клуба „Лаборатория по криминалистика“. Прекалено интелигентен е. Ако бях почнал да измислям извинения, щеше да разбере веднага, че става нещо. Той ми се доверява като на баща.

— Тогава не е толкова умен, колкото го мислиш — тя отпива от мартинито, изпразва чашата, изяжда маслинката.

— А ти си харвардски сноб — подмята Хюбър, става, отваря фризера, изважда бутилката „Грей Гус“, замръзнала чаша, прави й друго питие, забравя маслинката.

— Знаеш ли какъв е коефициентът на интелигентност на този момък? — пита гласът му от вътрешността на хладилника. — По-висок от моя и твоя, взети заедно.

Тя мислено превърта наново непростимата филмова лента как Уин я вижда, дава й сакото си, казва й да вдишва дълбоко. Как я е видял гола, безсилна и унижена.

— Но не може да прави тестове, най-простото нещо — продължава Хюбър, отваряйки си друга бира. — Завършва гимназия с отличие, държи прощалното слово на випуска, най-вероятно било да успее, имал най-добрия външен вид, бил най-добрият във всичко, с изключение на една дреболия. Провалил се на образователния си тест. След гимназията прецакал теста при приемния изпит за университета и теста за правния факултет. Просто не може да прави тестове. Нещо става с него.