Патриша Корнуел - В опасност

— Вероятно.

Хюбър се обляга назад в стола си и добавя:

— Чувам, че си звезда в академията.

Уин не отговаря, мислите му са заседнали на много места едновременно. Той се поти под костюма си, а потта е студена.

— Бъдещето ти, Уин. Не мисля, че искаш да работиш за нея до края на живота си и да тичаш нагоре-надолу по всяко време на денонощието, за да работиш по дребни убийства — един боклук убил друг. Да не говорим за парите. Напълно сигурен съм, че ти е омръзнало. Обучение. Най-доброто. Подготовка. Ти си толкова дяволски талантлив. Мисля, че ще ме заместиш като директор на лабораторията, когато се пенсионирам, и вече броя дните. Всичко зависи от бъдещите власти, от това кой ще бъде губернатор — лицето му придобива хитро изражение. — Следиш ли мисълта ми?

Уин не я следи. Остава безмълвен. Усеща нещо у Хюбър. Каквото никога преди не е усещал.

— Вярваш ли ми?

— Винаги съм ти вярвал — отговаря Уин.

— А сега вярваш ли ми? — пита Хюбър с много сериозно лице.

Уин не иска да продължава, отговаря:

— Вярвам ти достатъчно, за да прекарам с теб, Джеси, своя ден за душевно здраве. Така правим нещата тук, в страната на Оз, когато убием някого по време на служба. Какво ще кажеш за това?

— Добри ми приятелю, аз вече не съм в службата по стреса, знаеш.

— Няма значение. И ти го знаеш. Обявявам това за официален сеанс за разговор с опитен консултант по мой избор. Ако някой пита, току-що съм прекарал своя ден за душевно здраве. Хайде, питай ме как се чувствам.

— Кажи ми.

— Изпълнен със съжаление, че беше нужна смъртоносна сила — механично рецитира Уин. — Напълно съм съкрушен заради това, не мога да спя. Направих всичко възможно да го спра, но той не ми остави избор. Това е трагично. Беше още дете, може би можеше да бъде превъзпитан, за да има положителен принос за обществото.

Хюбър се вглежда в него за миг, после обявява:

— Ще повърна.

— Добре тогава. Благодарен съм, че не уби Ламонт. Или мен. Ядосан съм, че безполезното лайно причини това на нея и на мен. Радвам се, че е мъртъв и няма да ме съди. Нали няма да имаш нищо против да взема назаем Рейк? — Уин вдига плика, задната му част е залепена с жълта лепенка за доказателства, подписана от него. — Може ли да опитам нейната магическа ESDA кутия или този модерен софтуер за усилване на образите, който ти скоро купи, върху едно писмо? Това ме подсеща — някакви отпечатъци върху хилядата долара в джоба на Баптиста?

— Вече ги прекарах през интегрираната система за пръстови отпечатъци на ФБР. Нищо — Хюбър става, връща се обратно на бюрото си, сяда на въртящия стол.

— Хрумна ли ти нещо за тях? — пита Уин тогава. — Неуспешен обир или нещо друго?

Хюбър се поколебава, после отговаря:

— Врагове? Списъкът е дълъг, Уин. Мисля, че вече виждаш плашещата истина и аз бих бил много внимателен какво й казвам, какво я питам. Много, много внимателен. Срам! Шибана срамна работа. Защото знаеш ли какво? Не беше такава, когато започна. Беше истинска мъдетрошачка, откъсна много топки, уважавах я. Нека просто го кажа по следния начин. Вероятно думата етика вече не е в модния й речник.

— Мислех, че вие двамата сте приятели. Тя направи онази малка услуга за сина ти.

— Правилно, приятели — Хюбър се усмихва разкаяно. — В тази работа никога не позволявай на хората да знаят какво наистина мислиш за тях. Тя със сигурност няма ни най-малка представа какво си мисли Тоби за нея.

— Или ти?

— Неспособна и обвинява всичко и всички други, включително Тоби. Мъжки разговор? Между мен и теб, Джеронимо? Тя залязва — казва Хюбър. — Наистина жалко.

Патологът от съдебна медицина, който направил аутопсията на прегазения от влака, починал една седмица по-късно по време на скайдайвинг в неделя следобед, след като парашутът му не се отворил.

Ако Сайкс нямаше оригиналното досие по случая, можеше да не повярва. „Лоша карма“ — мисли си тя неуверено. Като дете обичаше археологията. Беше един от малкото предмети, които я интересуваха. Може би защото не се преподаваше в училище. Изгуби интерес, когато прочете за гробницата на Тутанкамон, за проклятия и за хора, умрели по тайнствен начин.

— Преди двадесет години смъртта на мисис Финли — казва тя по телефона на Уин. — Две години по-рано смърт под влак, после смъртта на патолога. Започвам да откачам.

— Вероятно съвпадения — утешава я той.

— И защо снимката бе закачена към описа на личните вещи на мисис Финли?

— Може би не трябва да говорим за това точно сега — казва Уин, който не обича мобилни телефони и със сигурност не приема, че всеки разговор по тях е безопасен.