Патриша Корнуел - В опасност

— Сайкс! Този списък е на личните вещи на Вивиан Финли, с които е докарана в моргата?

— Това е другата странна работа, единственото нещо, което можах да открия от делото по случая. Къде, по дяволите, е останалата част от него?

— Този кървав тенис екип ли е бил в склада за доказателства на полицейското управление в Ноксвил в течение на двадесет години и той ли е бил тестван за ДНК в Калифорния?

Докладът от аутопсията, който му даде Ламонт, описва дребничка седемдесет и три годишна дама.

— Сигурна ли си, че тази бланка с личните вещи е от нейния случай? — пита Уин.

— Това е номерът на нейния случай. Със сигурност. Проверих всяко проклето нещо във всеки шибан кашон, докато онази негова жена, вързала кънките, трополеше из кухнята горе, за да разбера добре колко съм нежелана. Няма нищо друго.

Той отново поглежда описа на личните вещи и осъзнава нещо, което е трябвало да забележи веднага.

— Племенникът й казва, че ще се радва да говори с нас — продължава Сайкс. — Е, не е радостен, но ще го направи.

— Десети размер — отбелязва Уин, когато някой започва да чука на вратата. — Тенис екипът е десети размер. Четиридесет и пет килограмова жена, висока метър и петдесет, не носи десети размер. Сега пък какво! — когато чукането става по-настоятелно. — Трябва да прекъсвам — обяснява на Сайкс, става от писалището си, влиза в дневната, докато упоритото чукане продължава.

Поглежда през шпионката, вижда изчервеното нещастно лице на Сами, отваря вратата.

— Откъде знаеш, че съм тук? — пита Уин объркано, защото мислите му вървят в друга посока.

— Аз съм детектив. Домашният ти телефон дава заето. Тя току-що ми крещя като сирена за въздушна тревога.

— Кой?

— Кой мислиш? Трябва да дойдеш с мен още сега. Чака те в „Глоуб“.

— Забрави — отговаря Уин.

Стюарт Хамилтън, главният редактор, запазва подходящо поведение, докато седи в кабинета с Ламонт, един старши репортер и фотограф. Кабинетът е остъклен. Всички в редакционното помещение са свидетели на онова, което без съмнение ще бъде невиждано интервю, може би най-голямата новина в града, откакто „Ред Сокс“ спечелиха Световните серии в бейзбола.

Всички, а там зад стъклото трябва да има стотина души, могат да видят добре познатия страшен окръжен прокурор Моник Ламонт в черен анцуг, изтощена, без грим, седнала на диван, а техният главнокомандващ Хамилтън слуша, кима, лицето му е мрачно. Журналисти, секретарки, редактори са сдържани в зяпането от другата страна на стъклото, но Ламонт знае, че е наблюдавана, че за нея се говори, че се разменят погледи, че от бюро на бюро се стрелкат имейли. Точно това иска. Интервюто ще бъде пуснато под главата на вестника. Ще профучи през киберпространството и ще кацне във вестници и интернетски новинарски сайтове из целия свят. За това ще се говори по телевизията и радиото.

Краули може да върви по дяволите.

— Тъй като нямам избор — казва тя от дивана, обувките й са свалени, а краката подгънати под нея, сякаш пие кафе със стари приятели, — дължа го на жените навсякъде по света — сама се улавя, — на мъжете, жените и децата, на всички измъчени хора из цял свят.

„Внимавай, не внушавай, че сексуалното насилие е проблем, ограничен до жените. Не се отнасяй към себе си като към жертва.“

— Ако искаме да десексуализираме сексуалното насилие, педофилията, изнасилването, не само жени са изнасилвани — вметва тя, — трябва да бъдем открити за това и да говорим за него в контекста на насилието, а не само в контекста на секса.

— Значи вие по същество го десексуализирате и в същото време демитологизирате — обажда се репортерът, Паскал Пласър или как беше, все не може да запомни името му.

Последния път, когато взе интервю от нея, беше доста безпристрастен, доста честен и не особено интелигентен. Затова поиска него, когато изненадващо пристигна в редакцията, обади се на Хамилтън, каза му, че ако я увери, че ще й осигури отразяването, което заслужава специално интервю от такава величина, тя ще говори открито за случилото се.

— Не, Паскал — прекъсва го тя. — Изобщо не правя това.

Чуди се къде е Уин, ядът я пробожда, страх тежи в стомаха й като олово. На глас произнася:

— Невъзможно ми е да десексуализирам онова, което ми се случи. Това беше сексуално престъпление. Сексуално насилие, което можеше да коства най-голямата цена. Моя живот.

— Моник, изключително смело е, че правиш това — казва Хамилтън с ореол на тържественост, на тъга, сякаш е шибан директор на дом на покойниците. — Но трябва да подчертая, че някои от твоите хулители ще видят в това политически ход. Например губернатор Краули…