Патриша Корнуел - Жестоко и необичайно

— Този случай е наистина ужасен, доктор Скарпета — каза ми той и отново запремигва. — Сигурно Ще се съгласите, че подробностите трябва да се запазят в тайна.

— Какво можете да ми кажете за момчето? — попитах аз.

— Говорих със семейството му и с неколцина негови познати. Доколкото можах да установя, Еди Хийт е едно обикновено хлапе — обича да спортува, разнася вестници, никога не е имал неприятности с полицията. Бащата работи в една телефонна компания, майката шие на съседите. Снощи на мисис Хийт й трябвал гъбен сос за задушеното, което готвела, и затова помолила Еди да изтича до супермаркета на Лъки.

— На какво разстояние от жилището им се намира този супермаркет? — попитах аз.

— На около две пресечки, Еди сигурно е ходил там хиляди пъти. Хората, които работят на щандовете, го познават по име.

— По кое време са го видели за последен път?

— Около пет и половина следобед. Забавил се само няколко минути в магазина и си тръгнал.

— Навън сигурно вече е било тъмно — рекох аз.

— Да, така е. — Трент бе вперил поглед в хеликоптера, който сега приличаше на бяло водно конче, носещо се плавно сред облаците. — Към осем и половина един дежурен полицай по време на обичайната си обиколка оглеждал задните входове на сградите на Патерсън Авеню и видял момчето, подпряно на кофа за боклук.

— Имате ли снимки от местопроизшествието?

— Не, госпожо. Когато полицаят разбрал, че момчето е живо, първата му задача била да потърси помощ. Нямаме снимки. Но у мен са доста подробните описания на случилото се, направени от полицая. Момчето било голо, било подпряно на кофата, ръцете му били отпуснати до тялото, а краката — изопнати напред, главата му била клюмнала на гърдите. Дрехите му лежали на тротоара и били почти грижливо сгънати, до тях имало малка чанта, съдържаща кутия гъбен сос и шоколадче „Сникърс“. Температурите били отрицателни. Момчето вероятно е престояло така от няколко минути до половин час, преди да го намерят.

Наблизо спря линейка. Вратите й се разтвориха, чу се скърцане на метал, когато санитарите свалиха крачетата на носилката, върху която лежеше един старец, и я вкараха в сградата. Ние мълчаливо ги последвахме по светлите коридори, пълни с медицински работници и пациенти, които изглеждаха като заслепени от нещастието, довело ги тук. Докато пътувахме с асансьора към третия етаж, се питах какви ли важни доказателства са били заличени и изхвърлени на боклука.

— Ами дрехите му? Открихте ли куршума? — попитах аз, когато вратите на асансьора се разтвориха.

— Дрехите му са в колата ми и днес следобед ще ги оставя заедно с личните му вещи в лабораторията. Куршумът е все още в мозъка му. Още не са се заели с него. Дяволски се надявам да успеят да го измъкнат.

Интензивното отделение на педиатрията се намираше в дъното на лъснатия коридор, по стъклата на двойните дървени врати бяха изрисувани приятелски настроени динозаври. Вътре сините като небето стени бяха украсени с многоцветни дъги, а в осемте стаи, разположени в полукръг около кабинета на сестринското звено, над хидравличните легла бяха закачени механични играчки. Три млади жени работеха зад мониторите, едната набираше нещо на командното табло, а другата говореше по телефона. Трент обясни защо сме дошли и една слабичка брюнетка, облечена с кадифен джемпър и плетен пуловер, ни се представи като старшата сестра.

— Лекуващият му лекар още не е дошъл — каза тя с извинителен тон.

— Ние само трябва да разгледаме нараняванията на Еди. Няма да ни отнеме много време — рече Трент. — Близките му още ли са вътре?

— Останаха с него през цялата нощ.

Последвахме я в меката изкуствена светлина, минахме покрай кислородни бутилки, боядисани в зелено, които не би трябвало да стоят пред вратите на стаите с малки момченца и момиченца, ако в света всичко беше както трябва. Щом стигнахме до стаята на Еди, сестрата влезе вътре и притвори вратата след себе си.

— Само за няколко минути — чух я да казва на близките. — Докато направим прегледа.

— Този път какъв специалист е пристигнал? — попита бащата с треперещ глас.

— Лекар, който разбира от всякакви видове наранявания. Тя е нещо като сътрудничка на полицията.

Сестрата дипломатично избягна да спомене, че съм съдебен лекар и още по-лошо — съдия-следовател, занимаващ се със смъртни случаи.

Бащата помълча и после добави:

— О, това сигурно е заради доказателствата.

— Да. Какво ще кажете за малко кафе? А може би и ще хапнете нещо?